Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Зигне обмисля, върти глава и казва:
— Не е моят кораб, не са моите плъхове.
— Това трябва да е дрейлингска поговорка, защото смисълът ѝ си остава проклета загадка за мен.
— Просто ти казвам, госпожо генерал, че това е твоя мисия, а не моя. С най-голямо удоволствие ще остана на пост тук отпред.
Малагеш минава под арката.
— И така бива. Не ти се сърдя. — Застава пред входа на купола с готова за стрелба пушка. — Ако не изляза след половин час, хвърли вътре граната.
— Какво?! — стряска се Зигне. — Да те убия?
— Ако не съм излязла след трийсет минути, най-вероятно вече ще съм мъртва. И нямам никакво желание това проклето място да оцелее по-дълго от мен.
Вдига пушката, присвива се и пристъпва в сенките.
Миг на мрак. После снопове светлина се процеждат през купола над нея. Тя разбира, че вижда лунните лъчи през пролуките между хилядите остриета горе, но оттенъкът е някак сбъркан: мътен и жълтеникав, все едно идва от друго небе. Спомня си как е изглеждало всичко по време на Битката за Баликов, когато Божеството се е появило и е натрапило своята реалност на града, променило е самото небе — и открива, че това тук не се различава много: светлината не е истинска, а грубо подобие. Наистина ѝ се струва, че небето не е онова, под което е била допреди малко.
Светлината се вие, усуква се, вълнува се над главата ѝ. Тя вдишва и усеща, че куполът е пренаситен с дим.
Лютивият дъх нахлува в дробовете ѝ и я разтърсва неудържима кашлица. Досега не е надушвала такава воня — нещо мазно, дървесно и гнило. Стиска клепачи да махне сълзите от очите си, които свикват постепенно с тъмата.
Подът е от сплескани щитове подобно на остриетата горе. В сумрака в отсрещния край (тя се пита неволно: „Колко голямо е това място?“) различава човешки силует, седнал до нещо като бледосребрист храст.
„Истински е — казва си тя, макар че не ѝ се вярва. — Наистина е истински.“
Мъжът е слят със сенките и държи някаква сложна лула, дълга и бяла като парче корал. Тя се извива нагоре от скръстените му крака, прехвърля се над раменете и стига до устата, но преди това омотава шията му подобно на примка. Малагеш гледа как сенчестата фигура засмуква дим. Чашката на лулата пред скута му просветва в бледо оранжево. После той издухва същински буреносен облак от кълбящи се смрадливи пушеци.
— Значи ти си мъжът върху Зъба — подвиква му Малагеш.
Дори това да означава нещо за него, не си личи. Той смуква от лулата още веднъж, обляга се назад и запраща струя дим към тавана.
Този път обаче лицето му се мярка за малко в един от сноповете светлина.
Тя се смръзва. „Велики адове. Той е труп.“
Гледа как той свежда глава и лъчът се плъзга по лицето му. Кожата му е като сбръчкан пергамент, белязана с петна, напомнящи за плесен по стените на стара къща. Очите му са изцъклени, бели и слепи, очните кухини и бузите са толкова хлътнали, сякаш не е ял от… Ами от цяла вечност. Омотан е в тънки прозирни дрипи и май не може да затвори напълно устата си: виждат се почернелите зъби. Прилича на ухилен мъртвец.
Малагеш стиска пушката по-здраво. Той не изглежда въплъщение на могъществото, но трябва да е нещо Божествено, значи външността му може и да е измамна.
Тя пристъпва напред.
— Кой си ти?
Само недоловимо трепване на главата издава, че я е чул. После от кльощавия гръден кош изчегъртва глас, сякаш вълна е хвърлила грапав чакъл върху брега.
— Аз — изрича провлачено — не съм „кой“.
С всяка дума бълва още кълба дим.
— Добре — бавно казва и тя. — Тогава… какво си ти?
— Аз съм памет.
Той смуква от лулата и пак издиша пушеци.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че съм онова, което помни.
— Така да бъде. Значи ти… просто помниш разни неща?
Той си пуши лулата и не благоволява да отговори.
— Какви неща? — упорства Малагеш.
— Паметта ми обхваща всички неща, които помня.
Тя се мръщи. Тези въртящи се в кръг отговори подсказват липсата и на зачатъчен ум, но може би тя не задава правилните въпроси.
— Как… Как се озова тук?
Той мълчи, после мляска с устни и подхваща ритмичен напев:
— Аз съм 374-ят съд на паметта на Императрицата на гробовете, Стоманената дева, Онази, що яде деца, Кралицата на мъката, Онази, що сцепи земята на две. Ето тук заех мястото на 373-тия съд, откъснах листо от Дървото на паметта и вдишах цялото знание за онова, което ни е обещано от Великата майка. В мен е паметта за всички изгубени, пожертвани, съсечени. В мен са села, армии, поколения. Аз помня убитите и умрелите, победителите и победените. Аз съм памет.
Малагеш поглежда сребристото храстче до него.