Картата на времето

— Зная, че ще бъде красиво — каза тя с притворени очи, сякаш имаше нужда да си даде кураж.

— Ще бъде, Клеър — потвърди Том, мъчейки се да скрие нетърпението си да я разсъблече. — Ти самата ми го призна.

Тя кимна с примирена въздишка. Без повече протакане Том отвори вратата, покани я да влезе, като сведе възпитано глава, сетне затвори. Щом се скриха от погледа, тесният коридор отново опустя. През прозореца в дъното, чиито замазани стъкла се нуждаеха от едно хубаво измиване, се процеждаше здрач. Това бе гаснеща светлина с лек бакърен оттенък, мека и деликатна, дори малко печална, която превръщаше носещите се във въздуха прашинки в стъклени насекоми. Макар че може би щеше да е по-уместно да сравня въпросните прашинки с дъжд от цветен прашец — не мислите ли? — заради свойството им да се носят безтегловно, бавно и произволно, да се реят хипнотично във въздуха без ясна съдба. Иззад някои затворени врати се разнасяха характерните шумове на любовната борба: дрезгави стенания, сподавени викове, навремени дори плющене на плесници, нанесени с жар върху някоя нежна кълка — все звуци, които ведно с ритмичното поскърцване на леглата оповестяваха, че вихрещата се тук любов не е от брачно естество. Звуците, издаващи креватните подвизи на някои клиенти, се смесваха с други, не от сластолюбив характер — като например откъслечни разговори и детски плач, — които допълваха обърканата симфония на света. Дългият около трийсет метра коридор бе украсен с мъгливи пейзажи и прикрепени към стената маслени лампи, които собственикът, господин Пикар — струва ми се невъзпитано да не ви го представя, макар че повече няма да се появи в това повествование — се канеше да запали точно в този миг, верен на навика си да не оставя коридора да тъне в мрак, за да не се спъват разотиващите се клиенти.

Негови бяха стъпките, които отекваха по стълбата. Всяка нощ се качваше по стъпалата все по-трудно, защото годините не минават даром, и в последно време увенчаваше края на катеренето със сдържана въздишка на триумф. Господин Пикар извади кутията кибрит от джоба на панталона си и започна да пали половин дузината лампи, разпределени по протежението на коридора. Палеше ги полека, пъхайки кибритената клечка под абажура със сръчността на фехтовчик, който нанася удар с шпага, докато намасленият фитил пламнеше. Времето бе превърнало това действие в нещо като механичен обред, който той обикновено изпълняваше с отсъстващо изражение. Никой от клиентите на пансиона не би могъл да каже за какво мислеше господин Пикар по време на всекидневния ритуал с лампите, но аз не съм клиент и тайните на неговия ум, както и тези на останалите персонажи в настоящата история, не са недостъпни за мен. Господин Пикар мислеше за малката си внучка Уенди, починала от скарлатина преди повече от десет години; не можеше да не сравни паленето на тези лампи с онова, което Създателят правеше със Своите творения — палеше ги и ги гасеше, когато Му скимнеше, потапяше ги нехайно в мрак, без те да могат да проумеят замисъла Му. След като запали и последната лампа, господин Пикар се обърна и тръгна надолу по стълбите, напускайки тази история пак така дискретно, както бе влязъл в нея.