Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
– Ако намерите нещо хубаво, ще ми го дадете ли? Нали знаете, че в последно време пенсията не стига за нищо.
Стрьомбек се канеше да отговори, когато от полицейската радиостанция се разнесе тревожен сигнал. Той замръзна и погледна към волвото.
– Льонберг, има нещо по радиото!
– О, дявол да го вземе, това е сигнал за тревога. Тичай да провериш, а аз ще се оправя тук – каза Льонберг. – Този път няма да се откажа. Този път ще ги хвана на местопрестъплението.
Той решително заобиколи микробуса и рязко отвори задните врати. Навън се посипаха един бастун, ластичен чорапогащник и няколко памперса за възрастни. Льонберг се покатери вътре и започна да се оглежда, но Стрьомбек дотича обратно и го прекъсна.
– Льонберг! Имало е голям обир...
– Какво ти казах? Хванахме ги. Хващам се на бас, че...
– Не виждаш ли? Тук няма нищо. Не може да са откраднали невидими банкноти, нали така?
В същия миг те чуха познатия шум от дизеловия двигател на мерцедес. Двамата полицаи вдигнаха очи. Колата минаваше бавно покрай тях, все едно шофьорът търсеше нещо.
– Погледни! Сив мерцедес. Ами ако са югославяните?
– Може би точно затова е сигналът за тревога.
– Много умно от тяхна страна, да се скрият в църква. Ще проверя номера на колата – каза Стрьомбек.
Той отново изтича до волвото и включи компютъра. Кликна няколко пъти, подсвирна и изскочи от колата.
– Прав си. Това наистина е Юро, по дяволите. Остави пенсионерите – по-добре да проверим този мерцедес!
– О, супер – истински престъпници. Това ми харесва!
Льонберг затръшна задните врати на микробуса, измърмори някакво извинение на Марта и се втурна след Стрьомбек. Двамата скочиха във волвото, приближиха се до мерцедеса и набиха спирачки до него. Стрьомбек слезе от колата и почука на прозореца на мерцедеса. Шофьорът го отвори.
– Шофьорска книжка, моля – каза Стрьомбек.
– Разбира се.
Шофьорът се престори, че търси документите си, но вместо това включи на първа скорост и колата с рев потегли.
– Дявол да го вземе! – изкрещя Стрьомбек и скочи обратно във волвото.
– Ще ги преследваме! – извика Льонберг и натисна педала на газта до ламарината. – Ще ги хванем!
„Най-после малко екшън“, помисли си той. Най-сетне щяха да свършат нещо смислено.
75.
Марта видя как тъмносиньото волво се впуска в преследване на сивия мерцедес.
– Ето, готово. Получи се – усмихна се тя, като гледаше как двете коли изчезнаха с висока скорост по посока на магистралата. – Беше на косъм. Когато Льонберг влезе в микробуса, вече си мислех, че с нас е свършено. Въпреки че парите са в Андерс, той можеше да открие някакви следи от престъплението.
– Всичко стана толкова бързо – каза Кристина, докато се настаняваше на задната седалка. – Едва бяхме влезли в църквата.
– Да, веднага трябваше да се върнем в микробуса – оплака се Ана-Грета. – Караш ни насам-натам като стадо.
– Да, може ли да ни обясниш какво става? – обади се и Греблото. – Нищо не разбирам.
– Не видяхте ли? Това бяха същите две коли, които бяха пред старческия дом „Диамант“. Всеки път, когато се появяваше тъмносиньото волво, сивият мерцедес изчезваше. Югославските мафиоти разпознаваха полицията и веднага изчезваха. Помислих си, че ако спрем тук на паркинга, те ще се видят помежду си и ще ни оставят на мира. Така и стана. Сега можем да продължим спокойно по пътя си.
Умника погледна с възхищение към Марта. Как беше успяла да се сети?
– Само си помислете – отървахме се едновременно от сивата и от тъмносинята кола – каза Кристина.
– Онзи горе ни помогна – допълни Ана-Грета, като завъртя очи към тавана на микробуса.
– Не, беше Марта – каза Умника.
– Естествено, просто се шегувах – отвърна Ана-Грета.
После се впусна в любимия си стар шлагер, който им пя отново и отново по целия път до район „Солентуна“. Марта караше с повече от 100 километра в час и намали скоростта едва когато слязоха от магистралата и завиха по тесния черен път.
Андерс трябваше да ги чака с плячката – освен ако не беше избягал с нея, разбира се. Марта видя колко добре беше организирал всичко, свързано с обира, и започна да променя мнението си за него. Нямаше истинско основание да се тревожи, но все пак... Тя погледна часовника си. Ако всичко вървеше по план, щяха да имат време да приберат парите и да хванат последния вечерен полет. За всеки случай Ана-Грета им беше резервирала билети в стандартна авиокомпания. Не искаха да рискуват с нискобюджетна, защото беше важно да стигнат до крайната точка, вместо да не ги качат на борда заради липса на свободни места.