Истината за случая Хари Куебърт

- Зафиси - отвърна Лутър.

- Не е нещо сериозно, само спукана гума. Само че не успявам да задвижа крика.

Лутър се съгласи да хвърли едно око. Колата беше луксозно купе, паркирана на банкета край пътя, на стотина метра от къщата. Някакъв пирон бе спукал предната дясна гума. Крикът блокираше, защото не бе смазан. Лутър съумя все пак да го задвижи и да смени гумата.

- Впечатляващо - каза мъжът. - Имал съм късмет да те срещна. С какво се занимаваш? Механик ли си?

- С нищо. Преда рисуфах. Но ми се случи проишествие.

- А как се изхранваш?

- Не се изхранфам.

Мъжът го изгледа и му подаде ръка.

- Казвам се Елайджа Стърн. Благодаря, задължен съм ти.

- Лутър Кейлъб.

- Приятно ми е, Лутър.

Известно време се оглеждаха. Накрая Стърн зададе въпроса, който го тормозеше, откакто Лутър бе отворил вратата.

- Какво е станало с лицето ти? - попита той.

- Чуфали ли сте за бандата Фийлд гоулс?

- Не.

- Едни типофе, които фи нападат за удофолствие. Удрят по глафите на жертфите си, все едно че са топки.

- О, какъв ужас. Съжалявам.

Лутър примирено сви рамене.

- Но ти не се предавай - възкликна Стърн приятелски. - Ако животът те удря под кръста, разбунтувай се! Не искаш ли да имаш някакъв занаят? Търся човек, който да се грижи за колите ми и да ми бъде шофьор. Ти ми харесваш. Ако предложението те изкушава, наемам те.

След една седмица Лутър се настани в Конкорд, в пристройката за персонала в огромното имение на семейство Стърн.

*

Сила смяташе, че срещата със Стърн е била провиденческа за брат й.

- Благодарение на Стърн Лутър отново стана човек - каза тя. -Имаше работа, получаваше заплата. Животът му се изпълваше с малко смисъл. И главно, отново започна да рисува. Със Стърн се разбираха добре. Беше му шофьор, но и доверен човек, бих казала, почти приятел. Стърн бе поел бизнеса на баща си и живееше сам в прекалено голяма къща. Мисля, че бе доволен от компанията на Лутър. Имаха здрава връзка. Той работи при него през следващите девет години. До смъртта си.

- Госпожо Мичъл - каза Гахалоуд. - В какви отношения бяхте с брат си?

Тя се усмихна.

- Той беше толкова особен. Толкова нежен! Обичаше цветята, обичаше изкуството. Не трябваше да завърши живота си като обикновен шофьор. Искам да кажа, нямам нищо против шофьорите, но Лутър не беше кой да е! В неделя често идваше да обядва вкъщи. Пристигаше сутрин, прекарваше деня с нас и се прибираше в Конкорд вечерта. Обичах тези недели, особено когато започваше да рисува в старата си стая, превърната в ателие. Притежаваше огромен талант. Щом захванеше да рисува, сядах на някой стол и го гледах. Гледах чертите, които нанасяше и които отначало се съчетаваха в хаотични форми, преди внезапно да се преобразят в невероятно реалистични сцени. Човек имаше чувството, че прави каквото му хрумне, а после сред нахвърляните щрихи изневиделица се появяваше образ, докато накрая всяка чертичка придобиваше смисъл. Това беше абсолютно изключителен момент. Повтарях му, че трябва да продължи да рисува, да продължи да следва, да излага платната си. Но той не желаеше заради лицето, заради говора си. Заради всичко. Преди нападението казваше, че рисува, защото му идва отвътре. Когато по-късно отново започна да рисува, казваше, че така се чувства по-малко сам.