Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Замлъкналите отдавна гласове внезапно се надигнаха около него като хора на монасите в църквата в Хейхолт. Саймън не им обърна никакво внимание. Можеше единствено да се спуска стъпало след стъпало, след стъпало. Във въздуха се усещаше някаква промяна, но той не можеше да спре, за да разбере каква е: гласовете го преследваха, а зъбите дебнеха да щракнат и да го схрускат.

На мястото на едно от стъпалата се простираше широко бяло пространство от… нещо. Тъкмо да скочи, Саймън се закова за момент и политна напред. Лактите го заболяха от удара в камъните. Той изхленчи и остана проснат за момент; стискаше факлата с такава сила, че кокалчетата му щяха да изскочат. Бавно надигна глава. Въздухът беше… въздухът беше просмукан от… влага.

Пред него се простираше обширна площадка, която потъваше в мрак. Нямаше повече стъпала или поне не можеше да ги види.

Като охкаше от болка, Саймън запълзя, докато не стигна до мрака. Наведе се напред, ръцете му докоснаха малък сипей от прах и ситни камъни…

Пльок… пльок… пльок…

Ситни камъчета цопнаха във вода. Съвсем близо до него.

Той изпъхтя и се надвеси още повече, протегна факлата над черната бездна. Видя отражението й върху водната повърхност само на няколко лакътя под себе си — смътното потрепване на пламъчето. Усети прилив на надежда, което му се стори някак си по-мъчително от сковаващите болки.

„Това е номер — помисли си той. — Поредният номер. Това е прах… прах… прах…“

Въпреки това запълзя покрай ръба на площадката и затърси път надолу. Откри малка, елегантно издялана стълбичка и запълзя на четири крака надолу като рак. Стълбичката стигаше до кръгла площадка с дълъг каменен кей над черната бездна. На светлината на факлата не можеше да се види колко навътре продължава той, но Саймън виждаше водната повърхност, която чезнеше в сенчестия сумрак от всички страни. Езерото беше огромно.