Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Погледна оставената на стълбището факла. Щеше да е голяма глупост, ако я беше намокрил с цялото това невъздържано плискане. Но и без това не й оставаше да гори още дълго. Беше намерил вода, но струпалите му се трудности продължаваха да са твърде заплашителни.

Пламъкът на факлата сякаш неочаквано се засили. Саймън присви очи, но осъзна, че не е факлата — цялото пространство наоколо беше започнало да се изпълва с дрезгава светлина. И имаше… нещо… съвсем наблизо. Нещо могъщо. Усещаше го като топъл дъх върху тила си.

Саймън се отдръпна — даваше си сметка, че е гол и беззащитен. Можеше да види по-ясно огромното езеро, започна да различава фантастичните сложни гравюри, с които бяха покрити околните стени и високият таван, но въпреки разпростиращата се светлина все още не можеше да зърне отсрещния край на езерото: над водата сякаш беше провиснала мъгла, която скриваше гледката.

Пред ококорените му очи сред мъглата в центъра на езерото изникна смътен силует — размерите му бяха преувеличени от сивкавите полусенки и струящата отвсякъде светлина. Беше висок и мантията му се издуваше като морска вълна, а на главата му… стърчаха… огромни рога.

Фигурата се поклони — не почтително, а безнадеждно.

„Джингизу“.

Гласът прониза съзнанието на Саймън, скръбен и същевременно гневен, мощен и хладен като разпукващ се лед. Мъглата се изви във вихрушка и сякаш отвя мислите на Саймън.

„Джингизу. Толкова много скръб. Толкова печал“.

За миг духът на Саймън заблещука като свещица сред ураган. Мощта на реещото се сред мъглата създание сякаш го изсмукваше. Опита се да изкрещи, но не можа. Ужасяващата му пустота сякаш го поглъщаше. Изпита усещането, че се смалява, посърва, изчезва…