Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Кретането му надолу продължаваше вече най-малко ден. Нямаше никакво разклонение: засводените отвори, които извеждаха от площадките, бяха запушени с натрошени камъни, а единственият друг начин да се измъкне беше да прескочи перилата и да се хвърли в… кой знае какво? Най-после спря да поспи на една покрита с прах площадка; изпитваше желание никога да не беше стигал до това стълбище, до мисълта да се изкатери обратно нагоре по всичките тези почти несвършващи стъпала до мястото, откъдето беше тръгнал, беше още по-ужасяваща. Не, единствената посока, която му беше останала, беше надолу. Все пак дори това чудовищно стълбище трябваше да свършва някъде! Саймън се сви на кълбо и потъна в тежка дрямка.

Сънищата му бяха ярки, но объркани. Преследваха го три почти болезнено ясни привидения — млад мъж със светла коса, който се спускаше с факла и копие по стръмен тунел; възрастен мъж с мантия и корона, върху чиито колене лежеше меч, а над него дебела разтворена книга; и висока, потънала в сянка фигура, застанала в центъра на странно движещ се под. Трите призрака възникваха отново и отново, всеки път леко променени, но без да разкриват нищо. Копиеносецът вирна глава, сякаш дочул някакви гласове. Белокосият мъж вдигна очи от четивото си, сякаш разтревожен от внезапен шум, и червен блясък изпълни тъмнината и озари волевото му лице в алено. Потъналият в сянка се извърна: държеше меч, а над челото му се извисяваше нещо като рога…

Саймън се събуди задъхан, с оросено от хладна пот чело и потрепващи крайници. Това не беше обичаен сън: беше попаднал в някаква буйна река на сънищата, която го подмяташе като парче кора. Седна и разтърка очи — продължаваше да е на просторната площадка на безкрайния океан от стъпала.

„Сънища и гласове — помисли си отчаяно той. — Трябва да се измъкна от тях. Ако не ме оставят на мира, ще умра“.

Вече беше омотал предпоследния парцал около факлата. Времето изтичаше. Ако не намереше изход много скоро, ако не се измъкнеше отново на чист въздух под слънцето и луната, щеше да си остане завинаги в мрака сред сенките на мъртви времена.

Закуцука надолу по стъпалата.

Стълбището Тан'жа сякаш потъна в мъгла, а самият Саймън проскърцваше сред нея като воденично колело — повдигаше и отпускаше, повдигаше и отпускаше крак след крак, при което всяка следваща крачка причиняваше остра болка в навехнатия му глезен, щом отпуснеше тежестта си върху него при забързаното си спускане надолу. Насечените му вдишвания и издишвания хъхреха в пресъхналата му уста. Ако досега не беше полудял, лудостта явно вече го сграбчваше в прегръдката си. Стъпалата бяха зъбите на уста, която искаше да го погълне, и колкото и да се спускаше надолу и все по-надолу, колкото и да се препъваше и да падаше, без да почувства никаква болка, колкото и да се надигаше отново и да слизаше на следващото стъпало, не можеше да избяга. Имаше още и още зъби. Още и още бели и равни зъби…