Деца от кръв и кости [bg]

За момент си позволявам да си представя края на борбата на маговете. Не с мечове и революция, а с мир.

С Инан.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно съм сериозен, Зел, имам нужда от това. Искам да спазя всяко обещание, което съм ти давал, но не мога да го направя сам. А ти не можеш да го направиш само с магия. Но заедно… — На устните му се появява възхитителна усмивка. — Никой няма да може да ни спре. Екип, какъвто Ориша никога не е виждала.

Поглеждам към танцуващите божници и виждам момчето, с което бях танцувала в тълпата. Салим се завърта толкова много пъти, че се строполява на земята.

Инан отдръпва ръка от лицето ми и сплита пръсти с моите. Когато отново ме притегля в прегръдката си, топлината му се разпростира над мен като меко одеяло.

— Знам, че е предопределено да работим заедно. — Гласът му се понижава до шепот. — Мисля… че е предопределено да сме заедно.

От думите му ми се завива свят. От думите му или от алкохола. Но и през мъглата знам, че е прав. Това е единственият начин да се осигури безопасност за всички. Единственото решение, което може да сложи край на тази безкрайна борба.

— Добре.

Инан ме поглежда изпитателно. Около него започва да пулсира надежда, като далечното биене на барабаните във въздуха.

— Наистина ли?

Аз кимвам.

— Ще трябва да убедим Тзеин и Амари, но ако си сериозен…

— Зел, никога не съм бил по-сериозен за нищо в живота си.

— И семейството ми ще трябва да дойде в Лагос.

— Не бих искал нищо друго.

— И все пак ще трябва да възстановиш Илорин…

— Това ще е първото нещо, което Земните и Приливните магове ще направят!

Преди да изразя още някое възражение, Инан ме грабва и ме завърта. Усмивката му е толкова широка, че е невъзможно и аз да не му отговоря с усмивка. Разсмивам се, когато ме оставя на земята, макар че ми трябва малко време, за да може светът да спре да се върти.

Затварям очи за секунда и въртенето в главата ми най-накрая се забавя и спира.

— Сигурно не трябва да взимаме решения, които ще променят живота ни, докато се въртим в някаква гора.

Той измърморва в знак на съгласие и плъзва ръце по тялото ми нагоре към лицето.

— Сигурно не трябва да правим и това.

— Инан…

Преди да успея да обясня, че не можем, защото брадвичката на Тзеин е наточена и се намира само през няколко палатки, Инан притиска устни към моите и всичко друго избледнява. Целувката му е нежна и въпреки това настойчива. А устните му… меки.

По-меки, отколкото предполагах, че може да бъдат нечии устни.

Те възпламеняват всяка клетка в тялото ми и по гръбнака ми преминава топлина. Когато най-после се отдръпва, сърцето ми бие толкова бързо, сякаш току-що съм излязла от битка. Той отваря бавно очи и на устните му отново грейва щастлива усмивка.

— Съжалявам… — Той прокарва палец по долната ми устна. — Искаш ли да се върнем?

Да.

Знам какво трябва да направя. Какво вероятно е нужно да направя. Но сега, когато вече съм опитала, всякаква сдържаност в мен изчезва.