Драконите на сломеното слънце [bg]

Рицарят се поклони неумело, объркан и поразен от внезапно благоговение.

— Довел си един мрачен рицар тук, Палин? — обърна се ядосано към магьосника Лорана. — В нашата тайна градина! Какво означава всичко това?

— Той не е мрачен рицар, Лорана — обясни сковано Палин. — Както, впрочем, вече имах възможност да обясня на Келевандрос, но той очевидно не ми е повярвал. Този човек е Джерард ут Мондар, рицар на Соламния, близък приятел на баща ми в Утеха.

Лорана изгледа скептично младия войн.

— Сигурен ли си, Палин? Защо тогава носи противната черна броня?

— Нося бронята единствено като маскировка, милейди — намеси се Джерард. — Сама виждате, че се възползвах от първата удала ми се възможност да я сваля от гърба си.

— Само така е можел да се промъкне необезпокоявано в Квалинести — допълни магьосникът.

— Моля за вашето извинение, сър рицарю. — Лорана протегна към него бялата си деликатна ръка. И все пак, когато Джерард я пое, усети под пръстите си загрубялата кожа от времената, когато същата тази ръка бе държала щит или въртяла меч, от времената, когато бяха наричали Лорана Златния генерал. — Простете ми. Добре дошли в моя дом.

Джерард отново се поклони, изпълнен с дълбока почит. Искаше му се да каже нещо умно и на място, ала чувстваше езика си надебелял, както чувстваше надебелели ръцете и краката си. Той се изчерви и смотолеви нещо, което съвсем скоро затихна от безсилие.

— Мен, Лорана! Виж мен! — извика кендерът.

Сега тя наистина се обърна, за да го огледа хубаво. И явно онова, което видя, я остави без дъх. Устните й се разтвориха, а устата й увисна. Тя сложи ръка на сърцето си и отстъпи крачка назад, без да отделя очи от него.

— Алшана, Квинести-Па! — прошепна. — Не може да бъде!

Палин я наблюдаваше внимателно.

— Ти също го позна, нали?

— Но, разбира се! Това е Тасълхоф! — извика замаяно Лорана. — Но как… Къде…

— Значи аз съм Тасълхоф? — попита разтревожено кендерът. — Сигурна ли си?

— Какво те кара да смяташ, че не си? — отвърна тя.

— Винаги съм смятал, че съм — каза сериозно Тас. — Но никой не ми вярваше и вече започвах да си мисля, че съм допуснал грешка. Но щом ти казваш, че съм, Лорана, тогава всичко е ясно. Най-малко ти от всички можеш да грешиш. Имаш ли нещо против да те прегърна?

Тас обгърна ръце около кръста й. Тя озадачено погледна към Палин и Джерард, търсейки обяснение.