В капана на времето [bg]

Зората беше преляла в ден, когато най-сетне се преоблякохме и закуската идваше към нас от кухнята.

— Искам да знам — казах аз над чашата с шоколад, — коя, по дяволите, е тази Бяла дама?

— Бялата дама? — Магнус, надвесен над рамото ми с кошничка топли хлебчета, се сепна така, че едно хлебче се изтърколи от нея. Аз го хванах и се обърнах да го погледна. Изглеждаше искрено потресен.

— Чувал ли си за нея, Магнус?

— Ами да, милейди — отвърна той. — Бялата дама е вещица.

— Вещица? — попитах смаяно.

Магнус сви рамене и подпъхна грижливо салфетката около хлебчетата, без да ме поглежда.

— Бялата дама. Наричат я лечителка и знахарка. Но… тя вижда вътре в човека и може да превърне душата му в пепел, ако открие там зло. — Поклати глава, обърна се и се изниза бързо към кухнята. Видях, че лакътят му се движи, прекръстваше се.

— Господи! — обърнах се към Джейми. — Ти чувал ли си за Бялата дама?

— Ъ? О, ами да., чувал съм това-онова. — Очите му бяха скрити под дългите червеникави мигли, защото беше забил нос в чашата с шоколад, но червенината по бузите му едва ли се дължеше само на парата.

Облегнах се в стола си, скръстих ръце и го изгледах с присвити очи.

— Чувал си, значи? А ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че мъжете, които ни нападнаха снощи, ме нарекоха Бялата дама?

— Така ли? — вдигна стреснато глава.

Кимнах.

— Щом ме видяха на светло, закрещяха „Бялата дама” и хукнаха да бягат, сякаш съм чумава.

Джейми пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Червенината изчезваше от лицето му и то стана бяло като порцелановата чиния пред него.

— Всемогъщи Боже… Всемогъщи Боже!

Наведох се, отдръпнах чашата от ръката му и попитах любезно:

— Би ли ми казал какво точно знаеш за Бялата дама?

— Ами… — Поколеба се, после ме погледна смутено. — Ами, просто казах на… Гленгари, че ти си Бялата дама.

— Какво си му казал? — Задавих се със залък от хлебчето. Джейми ме потупа услужливо по гърба.

— Ами, нали когато бях с Гленгари и Кастелоти… — започна отбранително. — Все пак едно е да играеш карти и зарове, но те не искаха да ме оставят на мира. Решиха, че е много смешно, че съм верен на жена си. Казаха… ами, казаха разни неща и аз… малко ми кипна. — Извърна очи, връхчетата на ушите му горяха.

— Така… — отпих от чая. Бях чувала езика на Кастелоти в действие, можех да си представя колко безмилостно е тормозил Джейми.

Той изпи шоколада на една глътка, после се зае да пълни чашата крайно грижливо, забил поглед в чайника.

— Нямаше как да се измъкна, разбираш ли? Трябваше да остана цяла нощ с Негово Височество, а нямаше да е от полза, ако решат, че не ме бива в тая работа.