В капана на времето [bg]

Той също не беше спал; едното му око, отвореното, беше зачервено и кървясало. Другото бе добило цвета на гнил банан и в подпухналата плът проблясваше черен процеп. Буцата на челото му беше достигнала разцвета си: голяма колкото гъше яйце и лилава, точно над веждата, с гадна рана през средата.

Дребният шотландец беше изрекъл само една дума, откакто го разопаковаха предишната вечер. След като попита за ножовете си — Фъргъс като истинско ловно куче беше открил кинжала и егиан дху зад купчина боклуци, — той запази мрачно мълчание по време на трескавото ни оттегляне, като осигуряваше ариергарда ни по тъмните улички на Париж. И щом се прибрахме, един остър поглед от функциониращото око беше достатъчен да потуши всякакви въпроси от страна на любопитните слуги в кухнята.

Предполагах, че е казал нещо в комисариата, за да свидетелства за добродетелите на господаря си — макар да се съмнявах доколко бих му се доверила, ако бях френски съдия. Но сега той мълчеше като гаргойлите на Парижката Света Богородица, на един от които много приличаше.

Въпреки неугледния си вид обаче, Мърто никога не губеше достойнство, не го изгуби и сега. Тръгна с изправен гръб към нас и коленичи официално пред Джейми, който не изглеждаше смутен от поведението му.

Мърто измъкна церемониално кинжала от колана си и му го подаде с дръжката напред. Костеливото лице беше безизразно, но черното око се взираше неотклонно в Джейми.

— Провалих се — каза тихо той. — И те моля, като мой господар, да отнемеш живота ми, за да не понасям тоя срам.

Джейми изправи бавно гръб и аз усетих как се бори с умората. Постоя неподвижен, с ръце на коленете. После посегна и нежно докосна лилавата цицина на челото на Мърто.

— Не е срамно да паднеш в битка, мо караид[16] — каза тихо. — И най-великите воини могат да бъдат надвити.

Дребният човек упорито поклати глава, черното око не примигваше.

— Не. Не паднах в битка. Ти ми повери доверието си; да пазя твоята жена, нероденото ти дете и онова английско моме. А аз дори не можах да нанеса удар, когато дойде опасността. Да си кажа правичката, дори не видях ръката, която ме повали. — Примигна веднъж.

— Коварството… — започна Джейми.

— И сега каква стана? — прекъсна го Мърто. Не го бях чувала да говори така многословно. — Доброто ти име е опетнено, жена ти е нападната, а онова девойче… — Тънките му устни се свиха за миг и адамовата ябълка подскочи. — Дори само заради туй ме дави страшна мъка.

— Да. — Джейми кимна. — И аз я чувствам. — Докосна за миг гърдите си, над сърцето. Те сякаш бяха сами, свели глави един до друг, защото Джейми се наведе към възрастния мъж, Аз не смеех да помръдна.