В капана на времето [bg]

Той се прозина, но поклати глава.

— Не, милейди. Ще остана с вас… Ако нямате нищо против? — добави бързо.

— Нямам. — Беше твърде уморен да говори и дори да шава както обикновено, а сънливото му присъствие на възглавничката на пода беше успокояващо, сякаш беше коте или кученце.

Седях и се взирах в догарящите пламъци, опитвах се да постигна някакво подобие на спокойствие. Опитвах се да си представям спокойни езера, горски поляни, дори тъмния покой на параклиса в абатството, но нищо не вършеше работа. Над тези образи се наслагваха образи от вечерта: груби ръце и проблясващи зъби прииждаха от мрака и ме изпълвах със страх; бялото ужасено лице на Мери, ужасеното лице на Алекс Рандал; омразата в свинските очички на Хокинс; внезапното недоверие на лицата на генерала и двамата Дюверне; неприкритото задоволство на Сен Жермен, в което злобата просветваше като кристалните капки на полилеите. И накрая — усмивката на Джейми, окуражаваща и несигурна под колебливата светлина на клатушкащи се фенери.

Ами ако не се върне? Тази мисъл се опитвах да потисна, откакто го отведоха. Ако не успееше да се оневини? Ако не обичаше чужденците, съдията можеше да го затвори за неопределено време. Но отвъд страховете за последствията oт тази неочаквана криза върху усърдната ни работа от последните седмици, беше образът на Джейми в килия като онази, в която го открих в Уентуърт. В светлината на всичко случило се, новината, че Чарлс Стюарт е инвестирал във вино, изглеждаше съвсем незначителна.

Вече бях сама и имах време да помисля, но мислите като че не ме водеха никъде. Кой или какво беше „Бялата дама”? И защо споменаването на това име накара нападателите да избягат?

Върнах се към случилото се на вечерята и си спомних думите на генерала за престъпните банди, които върлуват по улиците на Париж, и че някои от членовете им всъщност са благородници. Това съответстваше на говора и облеклото на водача на мъжете, които ни бяха нападнали, макар че останалите изглеждаха по-грубовати. Опитах да си спомня дали мъжът ми заприлича на някого, но образът му беше смътен, погълнат от мрак и мъглата на шока.

В общи линии не беше много по-различен от граф Сен Жермен, но гласът му не приличаше на неговия. Но ако беше замесен, графът със сигурност щеше да преправи гласа си, нали? Все пак ми беше почти невъзможно да си представя, че графът ще участва в подобно нещо, а два часа по-късно ще стои спокойно на масата срещу мен и ще сърба супа.

Прекарах пръсти през косата си от безсилие. До сутринта не можех да сторя нищо. Ако утрото дойдеше, а Джейми — не, щях да започна да обикалям познати и предполагаеми приятели. Може би някой от тях щеше да е чул нещо или да предложи помощ. Но сега, през нощта, бях безпомощна; не можех да помръдна, като водно конче в кехлибар.