Зовът на барабана [bg]

— Предполагам, че е сушен трилиум, смесен с много смрадлива меча мас — казах аз, като се опитвах да не вдишвам гадната миризма. — Сигурно няма да те убие; поне се надявам.

— Ставаме двама тогава — рече той под нос. — Не, достатъчно, покорно благодаря. — Той махна с ръка и се усмихна любезно на лекаря си.

Въпреки шегите устните му бяха бели дори на слабата светлина на огъня. Сложих ръка на здравото му рамо и усетих колко напрегнати са мускулите му.

— Донеси уискито, сасенак. Много ми трябва.

Един от индианците посегна към бутилката, когато я извадих от торбата, но аз го изблъсках грубо. Той изсумтя от изненада и не ме последва. Вместо това взе торбата и започна да рови из нея като прасе, търсещо трюфели. Не се опитах да го спра, а забързах с уискито към Джейми.

Той отпи малка глътка, после по-голяма и потрепери, отвори очи. Вдиша дълбоко един-два пъти, отпи пак, избърса устата си и подаде бутилката на по-възрастния мъж.

— Мислиш ли, че е умно? — промърморих, като си спомних зловещите истории на Майърс за касапници и ефектите от огнената вода върху индианците.

— Или ще им я дам, или сами ще си я вземат, сасенак — каза той с известна неохота. — Все пак са трима, нали?

По-възрастният прокара гърлото на бутилката под носа си, ноздрите му потрепнаха сякаш от възхищение заради редкия букет. Усещах аромата на уискито дори отдалече и нямаше да се учудя, ако опърли лигавицата на носа му.

На сбръчканото лице на мъжа се появи блажено доволна усмивка. Той каза нещо на синовете си, което прозвуча като „Хару!“ и онзи, който ровеше из торбата, веднага се присъедини към брат си, стиснал в шепата си две царевични питки.

По-възрастният се изправи с бутилката в ръка, но вместо да отпие, я отнесе към трупа на мечката, който се чернееше като мастилено петно на земята. С огромно старание изля малко уиски в шепата си, наведе се и покапа течността в полуотворената уста на звяра. После се завъртя бавно в кръг, изтръсквайки ритуално капки уиски от пръстите си. Те политнаха златни и кехлибарени на светлината и паднаха в огъня с тихо съскане.

Джейми изправи гръб, напълно забравил за прилошаването си.

— Ще погледнеш ли пак? — попита той.

— Какво? — отвърнах, но той не отговори, взираше се в индианците.

Един от по-младите извади обшита с мъниста кесийка, в която имаше тютюн. Внимателно натъпка малка каменна лула, запали я със суха вейка, която потопи в пламъците, и дръпна силно. Тютюневото листо проблесна и задими, разпръсвайки богат аромат над полянката.

Джейми се наведе към мен и облегна гръб на бедрата ми. Аз пак сложих ръка на здравото му рамо и усетих, че треперенето отслабва, когато топлината на уискито започна да се разлива из стомаха му. Не беше зле ранен, но напрежението от схватката и продължителното усилие да остане нащрек го бяха изтощили напълно.

По-възрастният мъж взе лулата, дръпна бавно няколко пъти и издиша с очевидна наслада. После коленичи, отново изпълни дробовете си с дим и внимателно го издуха в ноздрите на мъртвата мечка. Повтори това няколко пъти, като мърмореше под нос при всяко издишване.