Мозайка от убийства [bg]

Внукът

Мъжът, който беше седял на съседната маса до Алан Конуей онази вечер и може би беше чул разговора, а може би не, се казваше Матю Причард. Това беше много любопитно. Името му сигурно няма да ви е познато, но аз го разпознах веднага. Матю Причард е внукът на Агата Кристи. Една от най-известните истории за него е тази, че е получил като подарък авторските права върху „Капан за мишки“, когато е бил само на девет години. Странно е, че ще пиша за него, и може би изглежда невероятно точно той да е бил там. Но той е член на частния клуб към „Айви“. Офисите на компанията, която управлява авторските права на Агата Кристи, са съвсем наблизо — на Друри Лейн. А както вече споменах, пиесата „Капан за мишки“ продължава да се играе в театъра „Сейнт Мартин“, който е съвсем наблизо.

Имах номера му записан в мобилния си телефон. Двамата се познавахме, защото се бяхме засичали два-три пъти на литературни събития, а освен това преди няколко години преговарях с него, за да купя правата за издаване на мемоарите му, със заглавието „Голямата обиколка“. Книгата е много интересна и разказва за околосветското пътешествие, което е предприела баба му през 1922 година (не успях да спечеля правата; голямото издателство „Харпър Колинс“ предложи по-голяма сума при наддаването). Обадих му се и той веднага си спомни коя съм.

— Естествено, Сюзан. Радвам се да те чуя. Как си?

Не бях съвсем сигурна какво да му кажа. Фактът, че се канех да го включа в разследването на реално загадъчно убийство, за пореден път ми се стори фантастичен — и наистина не ми се искаше да говоря за това по телефона. Така че просто му споменах за смъртта на Алан Конуей — той беше научил новината — и му казах, че искам да го попитам за нещо. Това се оказа достатъчно. По една случайност в момента беше наблизо. Каза ми името на някакъв коктейлбар близо до Севън Дайълс в Ковънт Гардън и двамата се уговорихме да се срещнем там вечерта, за да изпием по едно.

Ако има една дума, с която мога да опиша Матю, тя е „приветлив“. Сигурно е някъде на седемдесет години, и когато човек го погледне, с разрошената му бяла коса и малко червендалестото му лице, веднага остава с впечатлението, че е изживял живота си както трябва, без да пропуска нищо. Смехът му се чува в цялата стая — гръмогласен моряшки смях, който звучи така, сякаш току-що са му разказали най-мръсния виц на света. Когато влезе в бара, изглеждаше безупречно, облечен със спортно сако и риза с отворена яка, и въпреки че аз му бях предложила да се срещнем, той настоя да плати сметката.