Катерина де Медичи [bg]

– Полудяхте ли? – попитах го.

Той ме погледна сериозно.

– Не. С Шарл сме галени деца, живеем в охолство, а други понасят ударите на войната. Искаме обаче да умират за нас. Злонравният Шарл едва ли ще вдъхновява преданост у войниците, а аз си губя времето с фехтовки и контене. Дайте на хората мъж от рода Валоа, за когото са готови да се бият, мамо. Охотно ще се откажа от красивите дрехи, за да изиграя ролята на борбен герой. Не се страхувам да се бия. И ще ви донеса победа!

– Нямате военен опит – възразих с равен тон. – Не сте способен да водите армия.

– Вярно е. Ако обаче ми назначите наставник, ще слушам него. Както татко се е учил от Монморанси.

– Къде ще намерим такъв човек?

– Маршал Таване ще ми служи достойно – отговори бързо той.

Повдигнах вежди, впечатлена от избора на Едуар. Мъж с безупречна лоялност, Таване бе започнал кариерата си като паж на стария крал Франсоа, защитавайки господаря си дори когато вражеските войски ги обкръжили и заловили. Таване служеше и на Анри и изигра важна роля при завземането на Кале. Наближаваше седемдесетте и едното му око бе сляпо, но разсъдъкът му беше непокътнат.

Ала представата да изпратя обичния си син на война надигна у мен стар, познат страх. Едуар прочете веднага мислите ми.

– Направете ме генерал, а аз ще ви обещая нещо – каза ведро той.

– Какво? – попитах предпазливо.

– Да не умирам – отвърна той.

Плю в дланта си и я протегна към мен.

Бавно, неохотно плюх в своята и стиснах ръката му.

Минаха месеци. Едуар изучаваше военното изкуство. В деня, когато замина за фронта, аз се усмихнах храбро и го целунах за сбогом. После обаче се скрих в покоите си и се разплаках сърцераздирателно.

Ожесточените боеве продължиха повече от година. Изпълнените с увереност писма на Едуар не облекчаваха майчините ми страхове. Напрежението ме изтощи и здравето ми се влоши.

През един понеделнишки следобед с кардинала на Лорен и други членове на военния съвет обсъждахме предстоящата битка – хугенотите се събираха пред град Жарнак, а синът ми и маршал Таване предвождаха десетхилядна войска срещу тях. До два дни битката щеше да започне. Гърлото и главата ме боляха толкова жестоко, че едва следях думите на другите съветници.

Докато слушах поредната тирада на кардинала срещу протестантските еретици и затварях пламналите си очи от време на време, защото светлината ги изгаряше, мадам Жонди се появи на прага и съобщи, че испанският посланик Алава иска да ме види насаме. Не се доверявах на зет си Филип, нито на посланика му. Отговорих най-безцеремонно – щом Алава иска да разговаря с мен, да се яви в присъствието на съветниците ми.

Не след дълго Алава – нисък, закръглен мъж с пръсти като наденички – влезе, стиснал писмо в пухкавата си ръка. "От дъщеря ми Елизабет", помислих си, обнадеждена за един кратък миг, преди да се вгледам отново в тъжните очи на посланика.