Катерина де Медичи [bg]

– Мамо! – прошепна Едуар. – Идват!

– Кои? – попитах.

– Швейцарците – отвърна той. – Или бунтовниците. Скоро ще разберем.

Поведе ме към крепостната стена. На върха на кулата виеше свиреп, студен вятър. Облегнах се на камъните, за опора и за да усмиря плющящите поли на роклята си – и се взрях надолу.

Отвъд поляната пред крепостта се редяха дървета. Между черните им стволове мъждукаха неотклонно приближаващи се светлинки. Мъже, понесли стотици запалени факли, изпълниха поляната долу. Вятърът свистеше в ушите ми и заглушаваше стъпките им. Пламъците бавно се придвижиха до ръба на пресъхналия ров и се строиха в съвършен правоъгълник.

Далеч под нас един от шотландските стражи изрева от портата.

– Кой е там?

Стиснах ръката на Едуар. Вятърът изопачи отговора, но разбрах главното – швейцарските гвардейци бяха пристигнали, готови да служат на краля.

Безупречно любезният им командир, капитан Бергун, носеше същата униформа като подчинените си – семпла кафява туника с бял кръст на гърдите. Той и кавалеристите му обграждаха фланговете на пехотинците, притекли ни се на помощ. Бергун учтиво ни нареди да се върнем в каретата и инструктира кочияша по кой път да поеме към Париж.

Каретата ни потегли, обкръжена от отряд от сто войници. Отзад, отпред и от двете страни ни заобикаляха по пет редици гвардейци с копия. Надникнах през прозореца на каретата и видях море от проблясваща стомана, напредващо в ритъма на марш, изпълняван на швейцарски немски.

Четвърт час се подрусвахме бавно. Унесох се в неспокойна дрямка, от която ме изтръгна пукот на аркебуз. Един от конете ни се вдигна на задни крака. Крясъците на капитан Бергун заглушиха ругатните на кочияша. Ярка факла описа дъга над тъмния пейзаж и последва втори пукот. Куршумът се заби във вратата на каретата и Марго придърпа главата на ужасения крал в скута си.

Отвън русокос копиеносец с пухкаво лице, останал без буза и горна устна, залитна и удари колелото с рамо. Падна, стъпкан от другите, бързащи да затворят строя.

От мрака долетя боен вик: "Monjoie!".

Марго се прекръсти, а Шарл простена в скута ѝ. С Едуар се вгледахме в играта на пламъците по гърбовете на копиеносците, които снишиха едновременно оръжията си. Пак гръмна аркебуз. Кочияшът ни се килна настрани и се строполи на земята. Конете изцвилиха. Каретата се наклони назад и раменете ми се удариха в стената. Марго падна върху мен. Шарл и Едуар се превърнаха в кълбо от оплетени крайници. След миг каретата се изправи с тласък.

Добрах се до прозореца и се взрях в танцуващите копия. Ранените крещяха. Един швейцарец падна, после втори. Започнах да обмислям как да убедя бунтовниците да пощадят децата ми.

Край ухото ми изсвистя оловно топче и Едуар извика. Притисна рамото си с длан и я отдръпна, почервеняла от кръв. Изправих се, решена да го заслоня с тялото си, но той ме улови за лакътя и ме тласна обратно върху седалката.