Катерина де Медичи [bg]

– Ще умра млад – заяви навъсен той – и всички ще се радват.

– Не говорете така! – упрекнах го. – Знаете колко ще страдам, ако умрете.

Той повдигна тънката си вежда.

– Но предпочитате Едуар да е крал.

– Какво ужасно подозрение! Обичам еднакво всичките си деца.

– Нищо подобно – възрази немощно той. – Обичате най-много Едуар. И това е тъжно, мамо, защото след като умра, той ще покаже какво чудовище е всъщност.

Нито един от благоразумните ми доводи не успя да го разубеди и в крайна сметка се предадох и замълчах.

Когато кралят навърши седемнайсет години, а херцогът на Анжу – шестнайсет, в Нидерландия и Фландрия, управлявани от Филип Испански, избухнаха брожения. Местните протестанти – хугеноти, както ги наричахме ние – се разбунтуваха срещу жестокото потъпкване на религията им. Филип изпрати стотици испански войници да потушат метежа, ала те се оказаха недостатъчни да спрат войната.

Една студена зимна утрин в Париж испанският посланик Алава ми съобщи, че Филип изпраща двайсет хиляди войници в Нидерландия. Питаше дали ще им позволя да минат през Франция.

Не позволих. Отношенията ни с френските хугеноти бяха достатъчно обтегнати и без 20-хилядната католическа армия. Като предпазна мярка наех шест хиляди швейцарски гвардейци да охраняват границата. Нито за миг не се усъмних, че Филип не иска да нахлуе във Франция, но не се доверявах на армията му.

Не очаквах швейцарските войници да разтревожат хугенотите и не предположих, че ще разпространят слух как, докато Филип потушава размириците в Ниските земи, аз ще изпратя швейцарците да изтребят френските протестанти.

Всъщност, успокоена, че швейцарците бдят над границата ни, реших да заведа в селцето Монсо на югоизток от Париж Негово Величество, чието здравословно състояние не се подобряваше.

През един прохладен септемврийски ден, малко преди пладне, седяхме с Марго и Шарл на балкона и съзерцавахме езерцето с шарани под нас. Отвъд се ширеха гори, обагрени в алено, ръждивокафяво и яркожълто.

Едуар се появи внезапно на балкона, потен и с пламнало лице.

– Събират се в съседния град. Да тръгваме веднага! – подвикна запъхтян.

– Не обръщайте внимание на слухове – махнах с ръка аз; смятах за безпочвени предупрежденията, че хугенотите планират нападение. – Успокойте се и седнете при нас.

– Яздех, мамо, и ги видях със собствените си очи!

– Кого? – поинтересува се Шарл, а аз скочих на крака.

– Къде са те? Колко са? – попитах.

– На две села западно оттук. Стотици пехотинци. Вече изпратих съгледвачи. Ако ни провърви, ще докладват след час.

Вдишах дълбоко, за да се успокоя, и си напомних, че пехотинците се придвижват далеч по-бавно от ездачите.

Шарл удари с юмрук ръкохватката на стола.