Големите малки лъжи [bg]

— Напротив! — извика Селест. Преструваше се толкова усилено от толкова дълго време, но сега бяха само двамата. — Вечерта преди празненството миналата година Макс стана от леглото си, стоеше на прага точно когато…

— Да, добре — прекъсна я Пери.

— И онзи път в кухнята, когато ти… когато аз…

Той протегна ръка.

— Добре, добре.

Тя замълча.

— Значи, си наела апартамент? — попита той след кратко мълчание.

— Да — отвърна Селест.

— Кога се изнасяш?

— Другата седмица — каза тя. — Така мисля.

— С момчетата?

Сега е моментът, в който трябва да изпиташ страх, помисли си тя. Това не е безопасният начин, препоръчан от Сузи. Сценарии. Планове. Маршрути за бягство. Селест не стъпваше внимателно, но тя от години се опитваше да ходи на пръсти около Пери и знаеше от опит, че това не променяше нищичко.

— С момчетата, разбира се.

Той рязко пое въздух, сякаш го връхлетя внезапна болка. Зарови лице в шепите си, наведе се напред, така че челото му опря в горната част на волана, и тялото му се затресе в конвулсии.

Селест го гледаше изумена, известно време не можеше да проумее какво точно правеше. Зле ли се чувстваше? Смееше ли се? Стомахът ѝ се сви и тя протегна ръка към дръжката на вратата, но точно тогава той вдигна глава и се обърна към нея.

По лицето му се стичаха сълзи. Перуката му бе килната на една страна. Изглеждаше безумно.

— Ще потърся помощ. Обещавам ти, ще потърся помощ.

— Няма да го направиш — тихо каза тя. Дъждът утихваше. По улицата прииждаха други Одрита и Елвиси, сгушени под чадърите си. Чуваха се подвиквания и изблици на смях.

— Ще го направя. — Очите му засияха. — Миналата година взех направление за психиатър от доктор Хънтър — добави той с триумфална нотка в гласа.

— Казал си на доктор Хънтър за… нас? — Семейният им лекар бе мил и приветлив възрастен мъж.

— Казах му, че ме мъчи тревожност — отвърна Пери, но забеляза изражението на лицето ѝ. — Все пак доктор Хънтър ни познава! — заоправдава се той. — Щях да отида при психиатър. Исках да му разкажа всичко. Просто не ми остана време, а после… все си мислех, че ще успея да се справя и сам.

Селест не можеше да го упрекне за това. Познаваше тази способност на съзнанието да цикли в безполезен кръг, отново и отново, до безкрайност.

— Мисля, че направлението вече е изтекло. Но ще взема ново. Просто… ставам толкова… Когато се ядосам… не знам какво се случва с мен. Като лудост е. Като някакво неудържимо… и… никога, абсолютно никога всъщност не възнамерявам да… то просто се случва и всеки път аз просто не мога да повярвам… и си мисля, че никога, никога няма да позволя то да се случи отново, а ето че вчера… Селест, гади ми се заради вчера.

Прозорците на колата започваха да се запотяват. Селест прокара длан по страничното стъкло, за да може да вижда навън. Пери говореше така, сякаш искрено вярваше, че за пръв път споделя тези неща, че това е нова-новеничка информация.