Мемоарите на една гейша

Но имаше един, когото жадувах да видя отново, не е нужно да ви казвам, че това беше председателят. Той не бе играл никаква роля в плана на Мамеха, затова не очаквах отношенията ни с него да се променят или да приключат само защото бях вече преминала през мидзуаге. Но трябва да призная, че изпитах огромно облекчение, когато след две седмици научих, че от електрическата компания са се обадили с молба да присъствам на тяхно увеселение. Присъстваха и председателят, и Нобу. Преди щях да отида и да седна до Нобу, но след като бях вече осиновена от Майка, не бях длъжна вече да го смятам за свой спасител. До председателя имаше свободно място и аз седнах развълнувана до него. Когато напълних чашката му със саке, той беше много сърдечен и ми благодари, като преди да отпие, я вдигна високо, но после чак до края на вечерта не ме погледна. Затова пък погледнех ли към Нобу, той ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш бях единственият човек, който го вълнуваше. Знаех какво е да копнееш за някого, затова реших, че преди да си тръгнем, е важно да прекарам известно време с него. И оттогава винаги се стараех да не го пренебрегвам.

След месец по време на някакво събиране споменах случайно на Нобу, че Мамеха е уредила да участвам в едно празненство в Хирошима. Не бях сигурна дали изобщо слуша какво му говоря, но когато на следващия ден се прибрах от училище, намерих в стаята си нов дървен куфар, който той ми беше изпратил за подарък. Беше много по-хубав от куфара, който взех на заем от Леля за приема на барона в Хаконе. Засрамих се ужасно от себе си, задето си бях помислила, че мога да забравя вече за него, след като не е в центъра на какъвто и да било план на Мамеха. Написах му благодарствено писмо, в което го уверявах, че очаквам с нетърпение възможността лично да му изразя своята признателност след седмица на голям прием, за който компанията бе разгласила преди няколко месеца.