Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
В крайна сметка доктор Рак се съгласил да плати за моето мидзуаге единайсет хиляди и петстотин йени. Това бе най-високата сума, плащана дотогава в Гион за мидзуаге, а може би и в който и да било квартал на гейши в Япония. Имайте предвид, че по онова време един час гейша струваше около четири йени, а разкошно и скъпо кимоно можеше да се продаде навярно за хиляда и петстотин йени. Тъй че може и да не изглежда много, но е далеч повече от, да речем, едногодишната заплата на работник.
Трябва да призная, че не разбирам особено от пари. Повечето гейши се гордеят с това, че никога не носят пари в брой, макар да пазаруват навред, където ходят. Дори сега в Ню Йорк аз живея по същия начин. Пазарувам в магазини, където ме познават по физиономия и където продавачите са достатъчно любезни да си записват какво съм купила. А когато в края на месеца пристигне сметката, имам очарователна помощница, която я урежда. Така че не мога със сигурност да ви кажа колко харча или колко по-скъпо е шише парфюм от едно списание. В този смисъл съм навярно една от най-неподходящите хора на света, когато опре до обяснение, свързано с пари. Искам обаче да ви предам нещо, което мой добър приятел ми каза, а той със сигурност знае какво говори, защото през шейсетте години беше заместник-министър на финансите. Стойността на парите в брой, каза ми той, е по-малка, отколкото е била предишната година, и затова през 1929-а мидзуагето на Мамеха е струвало по-скъпо от моето през 1935-а, макар за моето да платиха единайсет хиляди и петстотин йени, а за нейното — седем-осем хиляди.
Но тогава тези подробности нямаха, разбира се, значение. Всички бяха единодушни, че съм поставила нов рекорд и той остана ненадминат до 1951 година, когато се появи Кацумийо, която по мое мнение е една от най-великите гейши на двайсети век. Въпреки това според моя приятел — заместник-министъра на финансите, истинският рекорд до шейсетте години е този на Мамеха. Но независимо дали рекордът беше мой или на Кацумийо, или на Мамеха, или дори на Мамемицу през последното десетилетие на миналия век, можете да си представите как пухкавите ръчички на Майка са я засърбели, когато е чула за рекордно високата сума.
Не е нужно да споменавам, че затова ме осинови. Сумата за моето мидзуаге далеч надхвърляше дълговете ми към къщата. Ако Майка не ме беше осиновила, част от парите щяха да останат за мен, но можете да си представите как щеше да се чувства тогава тя. Станах дъщеря на съответната окия и дълговете ми престанаха да съществуват, защото къщата ги погълна изцяло. Но и всичките ми доходи потъваха в нея, и то не само тогава, по времето на моето мидзуаге, а и впоследствие.
Церемонията по осиновяването се състоя през следващата седмица. Името ми беше сменено на Саюри, а сега се смени и фамилията ми. В залитащата къща на крайбрежните скали бях Сакамото Чийо. Но вече се казвах Нитта Саюри.
От всички важни моменти в живота на една гейша мидзуагето се нарежда на най-първо място. Моето стана в началото на юли 1935 година. Бях петнайсетгодишна. Започна следобеда, когато доктор Рак и аз изпихме церемониалното саке, което ни обвързваше. Основанието за въпросната церемония е, че макар самото мидзуаге да приключеше много бързо, докторът щеше до края на живота си да остане своеобразен мой покровител, без това да му дава някакви специални привилегии. Церемонията се състоя в чайната „Ичирики“ в присъствието на Майка, Леля и Мамеха. Там беше и съдържателката на чайната, както и господин Бекку — моят майстор по обличане на кимона, защото присъствието на такъв човек е задължително при подобни церемонии и е в интерес на гейшата. Бях облечена в най-официалното кимоно на чиракуваща гейша — черно с пет фамилни герба, и долно кимоно в червено — цвета, символизиращ ново начало. Напътствията на Мамеха бяха да се държа много сдържано, сякаш нямам и капчица чувство за хумор. Така нервничех, че ме беше проблем да изглеждам сдържана, докато вървях по коридора на чайната „Ичирики“, а полите на разкошното ми кимоно образуваха езеро около краката ми.
След церемонията всички отидохме на обяд в ресторант на име „Кичо“. И това беше тържествено събитие и аз почти не разговарях, а ядох дори още по-малко. Още на обяда доктор Рак може би вече си мислеше за онзи по-късен момент, но въпреки това не съм виждала човек, който да изглежда по-отегчен. За да изглеждам невинна, през цялото време седях със сведени очи, но всеки път, когато поглеждах крадешком към него, той все така се взираше през очилата си като човек на делова среща.