Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Това е тампон, напоен с твоята кръв. Когато си беше порязала крака, спомняш си. Обикновено не запазвам кръв на пациентите си, но бях толкова… очарован от теб. След като запазих тази проба, реших, че ще покровителствам твоето мидзуаге. Мисля, ще се съгласиш, че ще е невероятно да притежавам не само проба от кръвта ти, взета при мидзуаге, но и проба, взета от рана на крака ти преди доста месеци.
Прикрих отвращението си, докато докторът ми показа няколко други шишенца, включително и това на Мамеха. В нейното нямаше тампон, а малко парче бял плат. Беше нацапано с нещо ръждиво и се беше втвърдило. Доктор Рак като че намираше всички тези проби за прекрасни, но аз… аз ги гледах от любезност, но извръщах очи, когато той не виждаше.
Накрая докторът затвори своята кутия, отмести я, а после си свали очилата, сгъна ги и ги постави наблизо на масата. Уплаших се, че моментът е настъпил, и наистина докторът разтвори краката ми и се настани между тях на колене. Имах чувството, че сърцето ми бие бързо като на мишка. А когато развърза колана на нощното си кимоно, затворих очи и вдигнах ръка, за да си закрия устата, но в последния момент се отказах, защото реших, че ще направя лошо впечатление, и вместо това я отпуснах до възглавницата.
Ръцете на доктора се поровиха известно време, карайки ме да се чувствам така неловко, както преди няколко седмици от ръцете на младия доктор със сребристата коса. После се наведе, докато тялото му не застана точно над моето. Напрегнах цялата сила на съзнанието си, за да издигна въображаема бариера между него и себе си, но това не помогна, за да не почувствам как „змиорката“ му — така би казала Мамеха — се блъсна във вътрешната страна на бедрото ми. Лампата гореше и аз затърсих сенки по тавана, за да се отвлека, защото вече усещах, че докторът буташе толкова силно, че главата ми се отмества на възглавницата. Не можех да измисля какво да правя с ръцете си, затова стиснах с тях възглавницата и затворих плътно очи. Скоро около мен се развихри трескаво движение, а усещах и всевъзможни движения вътре в себе си. Сигурно имаше доста кръв, защото из въздуха се разнесе неприятна метална миризма. Постоянно си напомнях колко много бе платил докторът за тази привилегия; по едно време, спомням си, ме осени надеждата, че той се забавлява повече от мен. Не изпитвах по-голямо удоволствие, отколкото ако някой търкаше упорито бедрата ми с пила, докато не бликне кръв.
Бездомната змиорка маркира, предполагам, своята територия и докторът се отпусна тежко върху ми, мокър от пот. Никак не ми беше приятна близостта му, затова се престорих, че ми е трудно да дишам с надежда, че ще се отмести. Той дълго не помръдна, а после изведнъж се изправи на колене и отново стана много делови. Не го наблюдавах, но не можах да се сдържа да не погледна с ъгълчето на окото си и да видя как се избърса с една от кърпите под мен. Завърза пояса на кимоното си, сложи си очилата, без да забележи, че на едното стъкло има петънце кръв, и започна да бърше между краката ми с кърпи, тампони и други такива, сякаш бяхме в някой от кабинетите на болницата. Най-лошото бе вече минало и трябва да призная, че макар да лежах ужасно разголена с разтворени крака, бях почти очарована от начина, по който той отвори дървената си кутия и извади ножиците. Отряза парче от окървавената хавлиена кърпа под мен и заедно с една топка памук го натъпка в шишенцето с неправилно изписаното ми име на етикета. После се поклони официално и каза:
— Много ти благодаря.
Не можех да се поклоня в отговор, тъй като лежах по гръб, но това не беше от значение, защото докторът мигом стана и отново изчезна в банята.
Не си бях дала сметка, но през цялото време съм дишала учестено от нерви. Но след като всичко приключи и вече можех да си поема дъх, въпреки че може би изглеждах като по време на операция, изпитах такова облекчение, че се усмихнах. Нещо в цялото това преживяване ми се стори невероятно смешно, колкото повече мислех за него, толкова по-смешно ми изглеждаше и след миг вече се смеех. Не биваше да вдигам шум, защото докторът беше в съседната стая. Но при мисълта, че случилото се е променило цялото ми бъдеще… Представих си как в разгара на наддаването съдържателката на „Ичирики“ е звъняла на Нобу и на барона, представих си всички похарчени пари и всички главоболия. Колко ли странно е било с Нобу, когото бях вече започнала да смятам за приятел. Не исках и да се замислям какво ли ще да е било с барона.