Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Къде е Робин, сър? Ще оздравее ли? — Пипа се хвърли към него още с влизането му. — Къде го отнесохте?
Хю, който иначе се чувстваше съвсем естествено в компанията на момиченцето, сега се усмихна едва-едва.
— Да, Робин ще оздравее — отговори твърдо той.
— Но къде е той, лорд Хю? — Тихият глас на Пен беше много по-мелодичен от пронизителното гласче на малката.
Хю погледна над главите на момичетата към Гуинивър, която стоеше до вратата и го наблюдаваше изплашено. Отново трябваше да се принуди да се усмихне.
— При една стара приятелка с голям опит в гледането на болни. Хайде да обядваме. Вече е късно, а следобед трябва да свърша много неща.
Всички насядаха по масите. Атмосферата беше потисната, тъй като всеки усещаше отсъствието на Робин. Хю наблюдаваше скритом Гуинивър. Подозрението, че тя ще се опита да го отрови на собствената му трапеза, беше абсурдно. Трябваше да обуздае фантазията си… на маса с толкова много хора беше невъзможно само той да яде от отровено ястие или да пие отровна напитка. Въпреки това остана нащрек през цялото време и ядеше само от ястията, които тя вече беше опитала.
Гуинивър нямаше апетит. Мъжът й отново беше студен, неумолим и подозрителен както по времето на първата им среща. Нито следа от чувството му за хумор, от топлината и страстта, които иначе пулсираха съвсем близо под повърхността. Даже в гнева му се усещаше страстно желание. Сега обаче то беше задушено и на негово място беше дошло нещо, което тя можеше да обозначи само като недоверие. А това беше непоносимо, невероятно, възмутително обстоятелство. Разочарованието й лека-полека чезнеше и отстъпваше място на нов гняв.
— Трябва да поговорим — изрече рязко тя. — След обяда. След тази покана тя не му каза нищо повече, ограничавайки разговорите си с децата и магистъра, който правеше всичко възможно да запълва дългите паузи с дълбокомислени научни разсъждения. Всички приписаха мълчанието на Хю на загрижеността му за Робин.
Веднага след като се нахрани, Гуинивър стана от масата.
— Магистър Хауърд, бихте ли направили една разходка с момичетата? Денят е хубав и те ще могат да научат много неща за града и историята му.
— Трябват им придружители — намеси се строго Хю. — Един старец и две малки момичета не могат да излязат сами из града… това е абсурдно. Джак! — Той махна на своя лейтенант, който тъкмо се готвеше да излезе.
— Да, сър? — Джак веднага дотича при тях.
— Погрижи се трима войници да придружат магистър Хауърд и дъщерите на лейди Гуинивър, които искат да се разходят из града.
Джак кимна и се отдалечи. Пипа погледна смаяно втория си баща.
— Вие ни се сърдите — установи тя. — Защо, лорд Хю?
— Не, не ни се сърди — възрази поучително Пен. — Лорд Хю се тревожи за Робин.
— Пен е права — подкрепи я Хю и тонът му омекна. — Не се сърдя на никого, Пипа. — Той се усмихна на детето и го потупа по рамото. — Хайде, вървете да се разходите!
Пипа се поколеба. На устата и напираха десетки въпроси. Явно беше усетила колко усилия му струваше да общува естествено с тях.
— Вървете да си вземете наметките! — намеси се енергично Гуинивър. — Не карайте магистъра да ви чака.
Пипа хвана сестра си за ръката и я поведе към стълбата. Хю се обърна към Гуинивър:
— Пожелахте да говорите с мен, мадам. — Тонът му беше безизразен, погледът затворен.
— Да се качим горе — предложи тя. — На четири очи се говори по-добре. — Тя изкачи стълбата след дъщерите си, както винаги с изправен гръб, грациозна, но цялото й поведение издаваше гняв.
Влезе в общата им спалня и остави вратата отворена. Хю влезе, затвори и се облегна на рамката.
— Е?
— Какво значи „е“? — попита остро тя и бързо се обърна към него. Стоеше пред прозореца, обърнала гръб на светлината, ръцете й бяха както винаги преплетени пред гърдите. Отразената от бялото копринено боне светлина обграждаше главата й като златна аура. — Какво става тук, Хю?
Той разтърка челото си, силно и бързо, докато размисляше какво би могъл да й отговори. Нямаше думи, с които да опише подозрението си. Нямаше доказателства. Въпреки убеждението си не посмя да каже нищо.
— Страхувам се за Робин. Това е всичко.
— Това е разбираемо — отвърна спонтанно тя и тонът й изведнъж омекна, макар че все още трепереше от гняв. — Но защо се гневиш на мен? Защо ме гледаш по този начин?
— По какъв начин? — Той отчаяно се стараеше тонът му да остане нормален.
— Много добре знаеш. В какво ме подозираш? — Когато той не отговори, тя повтори въпроса си: — В какво ме подозирате, милорд? Моля ви, кажете го! Знам, че не ви липсва смелост. — Тя издаде кратък, горчив смях. — Хайде, Хю, кажи го!