Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Какви думи искате да чуете? — Той се обърна и ядно изрита с ботуша си дебелата цепеница в камината. — Синът ми е на прага на смъртта. Какво има да се говори?
— Ти подозираш, че по някакъв начин съм причинила болестта му — изфуча вбесено тя. — Според теб съм убила съпрузите си, или поне един от тях. Убеден си в това, нали? Защо тогава да не продължа със същите средства? За да си възвърна богатствата, трябва да се отърва от Робин и от теб. Или първо от теб, а после от Робин. Какво значение има подреждането? — Гласът й преливаше от презрение. — Не мога да живея с мъж, който мисли такива неща за мен.
— Аз не мисля по този начин — възрази слабо той. — Говориш глупости. Но болестта на Робин ме извади от равновесие. Естествено е да се държа по-различно отпреди. А сега, ако сме приключили този разговор, ще ида отново при него. — Той се запъти към вратата.
— Защо тогава не ми позволи да го лекувам? Защо го махна от къщата си?
Хю спря на прага.
— Не знам, наистина не знам. Не съм на себе си. В момента не съм способен на нито една разумна мисъл. Очаквах от теб повече разбиране. — Той се обърна рязко и изчезна.
Гуинивър се отпусна тежко на пейката под прозореца. Той бе отрекъл, че я подозира, но какво друго можеше да се очаква? Никога не би признал нещо толкова страшно, не и без доказателство. Дали пък не се опитваше да я заблуди, докато търсеше доказателства?
Хю влезе в обора и поиска коня си. Тайлър, който се беше занимавал с врания жребец, веднага дотича.
— Искате ли да ви придружа, милорд? За да държа коня! Ще го раздвижвам, докато вие се занимавате с вашите си работи.
Хю се поколеба и с отсъстващ вид провери ремъците на седлото. Бяха добре стегнати, кожата изглеждаше здрава. Наистина беше по-добре да не оставя коня си дълго време без надзор. Тъй като посещението му при Робин щеше да трае няколко часа, имаше смисъл да вземе със себе си човек от къщата, за да пази коня. Не искаше никой да узнае къде е отвел Робин, дори никой от слугите, затова щеше да остави Тайлър и коня си пред „Бул“, кръчмата, която се намираше на няколко пресечки от къщата на Марта.
— Нямаш ли си друга работа? — попита той и се метна на седлото.
— Не, сър, свърших всичко за днес и с удоволствие ще ви помогна. — Тайлър се усмихна и вдигна ръка към шапката си.
— Е, добре. — Хю успокоително потупа по шията нервно потропващия жребец. — Иди си вземи кон.
След минута Тайлър се появи на гърба на мишосиво пони. Позата му издаваше, че няма опит в ездата. Хю препусна напред и слугата го последва на почтено разстояние.
Хю яздеше бързо, страхът го тласкаше напред. Какво го очакваше? Дали състоянието на Робин се бе подобрило поне малко? Ами ако се беше влошило? Сега не искаше да мисли за разговора си с Гуинивър, ако това изобщо беше разговор. Дали отричането му бе прозвучало убедително?
Вероятно не, но докато не разполагаше с истинско доказателство, не можеше да предприеме нищо. Щом Робин се оправеше, главата му щеше да се проясни и тогава щеше да обмисли какво да предприеме. Но дотогава трябваше да мисли само за сина си.
Скочи от гърба на коня пред „Бул“ и изчака Тайлър да го настигне.
— Не знам колко време ще се забавя. Ако желаеш, поръчай си бира, но искам да раздвижваш коня на всеки час. Ще ме чакаш тук. В никакъв случай не се отдалечавай.
— Тъй вярно, милорд. — Тайлър пое юздите на жребеца, завърза го до понито си на стълба и сам се настани на пейката за посетители. Хю се отдалечи с дълги крачки, но веднага щом изчезна зад ъгъла, Тайлър скочи от мястото си и го последва. Промъквайки се предпазливо зад жертвата си, той се криеше във входовете, дебнеше зад ъглите и така успя да го последи чак до тясната пътека, водеща към ниска сива къщурка.
Запомнил мястото, Тайлър се върна при конете и доволно си поръча бира.
За да влезе в единствената стаичка на къщата, Хю трябваше да се наведе. Той се огледа, примигвайки, докато очите му свикнаха с полумрака.
— Как е той? — Гласът му трепереше.
— Няма промяна, милорд — отговори Марта от ниското столче край постелята на болния. — Щом състоянието му не се е влошило, можем да се надяваме на спасение.
Хю изпита безумно облекчение. Коленичи пред сламеника и се наведе над Робин. Момчето все още беше горещо, очите му бяха затворени, пулсът беше бърз, но видът му даваше известни основания за надежда. Болките явно бяха отслабнали, вече не се бореше за глътка въздух.
— Кашля ли още?
— Вече е по-спокоен. Каквото и да е поемал с въздуха, който е дишал, то вече го няма. Не и в моята къща.
— Какво искаш да кажеш? — Хю стана и погледна втренчено старата жена.