Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— Върнете се вкъщи, милорд. Тук не можете да помогнете. Елате довечера, тогава ще видим.
— Не мога да го оставя сам.
— Но аз работя най-добре сама.
Хю се поколеба, после пристъпи към сламеника. Наведе се над Робин, целуна пламтящото му чело и приглади назад сухата коса. Изпитваше безпомощност, непознавано досега отчаяние. В дълбините на съзнанието му витаеше прозрението, че Гуинивър се бе чувствала по същия начин, когато, хваната в мрежата, изплетена от него, не можеше да стори нищо за децата си през последните ужасни месеци.
Но какво значение имаше това, че той изпитваше същото, което беше изпитала тя?
— Идете си вкъщи — повтори тихо Марта. — И се върнете отново, щом падне мрак. Тогава ще знаем повече.
Хю се поколеба още малко, после с безпомощен жест отвори вратата и излезе от къщичката. Възседна коня си, вързан до градинската портичка, и бавно заслиза по полегатия склон.
Конят се движеше несигурно по неравната уличка и когато затегна юздите, Хю усети как седлото му се размести. Спря веднага и скочи на земята. Коланът се беше разхлабил и конят се плашеше. Той го затегна и бавно прокара пръст между ремъка и тялото на коня, за да се убеди, че не го стяга. Усети някаква резка в кожата и се намръщи сърдито. Някой от обора беше забравил да провери ремъците.
Естествено това беше задача на Робин. Синът беше длъжен да се грижи за снаряжението на баща си. В душата му отново нахлу вълна от страх и отчаяние и Хю едва не извика. Възседна отново коня си, стиснал здраво устни, и препусна към Холборн.
Всъщност не искаше да се върне вкъщи, не искаше да види Гуинивър, да седи до нея на масата, да яде хляба и да пие виното й. Не вярваше, че ще успее да премълчи подозрението си. Но трябваше да го направи, трябваше да я наблюдава. Щом искаше смъртта на Робин, значи искаше и неговата.
Хю влезе в задния двор и Тайлър се втурна да поеме юздите.
— Как е момчето, милорд? — попита загрижено той, щом господарят му скочи на земята. — И аз имам син на неговата възраст.
Тайлър беше оседлал коня на Хю и бе държал Робин, докато бащата се настани на седлото. Съчувствието му изглеждаше искрено, особено когато бе подал болното дете в ръцете на бащата.
— Благодаря, вече е в добри ръце — отговори кратко Хю и погледна замислено новия слуга. Тайлър изглеждаше подходящ за домашен прислужник. Работеше еднакво добре в кухнята, оборите и складовете. Беше навсякъде и бързо бе станал незаменим.
— Прегледай ремъка — нареди кратко той. — Преди малко се разхлаби. В кожата има цепнатина.
— Веднага, милорд. Ще се погрижа за жребеца ви и веднага ще се заема с ремъците.
Хю кимна и се запъти към къщата.
Тайлър го проследи с присвити очи. Момчето щеше да се отърве — разбира се, ако лорд Хю не бе закъснял с изнасянето му от къщата. Това бе възможно, дори вероятно. Но той трябваше да бъде сигурен. Засега щеше да съсредоточи усилията си върху бащата.
Когато Хю влезе в къщата през задната врата, към него се приближи Джак Стедмън.
— Само една дума, милорд!
— Какво има, Джак? — Хю свали ръкавиците си.
— Знаете ли, сър, Уил Малфой е изчезнал. Оставих го пред портата на лорд-пазителя на печата, за да следи кой влиза и излиза. Бях му заповядал да стои през цялата нощ, но когато сутринта изпратих хора да го вземат, те не го намерили.
— Оставил си го там цяла нощ, макар да бях решил, че по-нататъшното наблюдение е безсмислено?
— Това беше въпрос на дисциплина, милорд.
— Аха. — Хю никога не поставяше под въпрос авторитета на Джак пред войниците. — Дали си е тръгнал по своя воля?
Джак поклати глава.
— Невъзможно. Той е добър човек, само от време на време проявява ината си. Но гарантирам, че никога не би напуснал поста си.
— Може би е попаднал в сбиване?
— Това е възможно, но не знам… — Джак отново поклати глава. — Той е толкова добър с меча и юмруците, че са необходими поне трима здрави мъже, за да го победят. Претърсихме всички улички наоколо.
— Къде тогава може да е? — Хю разбра, че Джак имаше собствено мнение по въпроса.
— Това е загадка, сър — но ако случайно е забелязал търсения от вас човек, сигурно го е последвал.
Хю го погледна замислено.
— В такъв случай ще се появи отново.
— Да, сър.
— Тогава да изчакаме.
— Да, сър.
Хю го отпрати с кимване и влезе в залата. Обяснението на Джак му се струваше невероятно. Не му се вярваше гостите на лорд Кромуел да излизат на улицата на разсъмване.