Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
Решението го връхлетя изведнъж. Трябваше да изнесе момчето от тази къща! Тук витаеше зло, въздухът беше отровен. Хю не беше човек, който живееше с фантазии. Не вярваше в проклятия, в зли погледи и магьосническо изкуство. Ала сега се раздвижи като по заповед на неизвестна сила, неподатлива на разума. Някой… нещо искаше да му вземе сина. Затова трябваше незабавно да го отнесе далече оттук.
Той се наведе над Робин, уви го в няколко одеяла и го вдигна на ръце. Момчето беше плашещо леко, почти безтелесно. Хю го притисна до гърдите си и се втурна надолу по стълбата.
Гуинивър отново бе заела мястото си в креслото. Като видя съпруга си да тича към външната врата, скочи уплашено.
— Какво правиш, Хю? Къде носиш Робин? — Тя се втурна към него с протегнати ръце.
— Ще го махна оттук — изпъшка той и се обърна с момчето на ръце. — Тази къща е вредна за него.
Като срещна погледа му, Гуинивър пребледня. В очите му имаше нещо диво, каквото не бе виждала никога досега. И още нещо… нещо невероятно. Обвинение! Тя отпусна ръце.
— Какво искаш да кажеш?
Той не можа да отвори уста, не можа да намери думи, в които да облече обвинението си. Нямаше никакво доказателство, само дълбокото убеждение, че около сина му витаеше зло. А Гуинивър имаше мотив да стори зло на момчето…
— Не съм сигурен какво искам да кажа — процеди през зъби той, обърна й гръб и излезе.
Гуинивър дълго стоя неподвижна с ръка на гърлото си. Не беше възможно той да я обвинява за болестта на сина си. Не беше възможно! Колкото и да се съмняваше в невинността й за смъртта на Стивън, не можеше… дори и в най-страшните си кошмари не можеше да заподозре, че тя би могла да стори нещо на Робин. Тя беше майка. Той нямаше право да мисли по този начин за нея!
Но той го мислеше. Нали бе видяла дивия му поглед.
Стана й лошо, зави й се свят. Избърса челото си и видя капчици пот. Как да живее с човек, който дори само за миг бе повярвал, че тя е способна на толкова ужасно деяние? Как да споделя леглото му, да износи детето му?
Бавно плъзна ръка по роклята си. После безсилно се отпусна в креслото и опря глава на облегалката. Отдавна знаеше, че е заченала, макар че все още нямаше други признаци. Увереността, че в тялото й расте детето на Хю, от няколко дни дебнеше в края на съзнанието й. Не бе проверила това знание, искаше да го остави недокоснато, докато дойдеше абсолютната сигурност. Радостната тайна трябваше да остане само нейна поне още една седмица.
Може би Хю изобщо не мислеше такива страшни неща за нея. Полудял от страх за живота на Робин, той бе произнесъл тези думи от дъното на отчаянието си, без да знае какво казва, в какво я обвинява. Да, сигурно беше така. Веднага щом Робин се оправеше, щяха да изяснят отношенията си.
Гуинивър се помоли от все сърце Робин да оздравее. Да, той трябваше да оздравее. Всичко друго беше немислимо. Но къде бе отнесъл Хю болното момче? Беше лудост да го изнесе навън в това състояние, но тя не можа да му попречи. Отново усети очите му върху себе си. Обвиняващи! Проклинащи!
Хю остави купчинка сребърни монети на масата в ниската, слабо осветена стаичка на къщурката от Лудгейт Хил.
— Марта, ето ти пари за лекаря и за аптекаря, за всичко, от което има нужда Робин. — Той огледа отчаяно стаичката и спря очи върху сламеника, където лежеше синът му. — Ще умре ли? — попита с пресекващ глас той.
Старицата, наведена над сламеника, се изправи и изохка, разтривайки гърба си.
— Още не знам, милорд. Не изглежда добре. Но ако в къщата е имало нещо лошо, както твърдите вие, значи сте го донесли навреме — ако иска бог…
Тя се прекръсти.
— Бедното ми детенце! Какво силно хлапе беше, когато го извадих на бял свят. А майка му — светица! Бог да е милостив към душата й. Не извика нито веднъж. Два дни болки и нито звук. Какъв ангел. — Тя се прекръсти отново.
Хю преглътна мъчително. Буцата в гърлото му беше болезнена. Беше близо до сълзите, много по-близо, отколкото след смъртта на Сара, затова се вкопчи в последния остатък от твърдостта си. Марта беше единствената му надежда. Само Робин я познаваше и знаеше, че баща му й плащаше малка пенсия — колкото можеше да отдели, като признание за времето, когато беше работила като камериерка на Сара и акушерка. Никой друг не познаваше тази скромна къщичка, никой нямаше да намери момчето му тук.
Робин отново се закашля, съвсем слабо, но продължително — цяла вечност, както се стори на баща му. По челото на Хю избиха капки пот. Марта забърка нещо в една чаша и отново се наведе над болното момче. Вдигна го и поднесе чашата към устните му.