Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Пар погледна Кол и този път той му отвърна със същото.
— Евърлинд — каза къртицата, след това посочи заека, който държеше. — Дойде да живее с нас преди две нощи. Тук й харесва много повече, отколкото на улиците.
Пар не знаеше какво да мисли. Очевидно Къртицата събираше изхвърлени от хората неща и ги носеше тук долу като плъх. За него животните бяха живи или поне играта беше такава. Пар се чудеше дали схваща разликата. Къртицата го гледаше.
— В града се говори за нещо, което е ядосало Федерацията — взривове, бунтовници, заплаха за властта. Уличните патрули са увеличени, а постовете при портите проверяват всеки. Стягат веригите — направи пауза и се обърна към Дамсън. Каза с нескрита радост. — По-добре е тук, прекрасна Дамсън, тук под земята, нали?
Дамсън остави чашата си.
— Това е една от причините, поради които сме тук, Къртица.
Къртицата като че ли не я чу.
— Да, тук под земята, в безопасност, под улиците и кулите, тук, където Федерацията никога не идва.
Дамсън решително поклати глава.
— Не сме тук, за да се скрием.
Къртицата премигна, а в очите му се прочете разочарование. Постави чашата си настрани заедно с животното, което държеше и наведе глава.
— Намерих Евърлинд зад къщата на човек, който пресмята данъците за федералните бирници. Много по-бързо се справя с цифри и сметки, отколкото другите от неговия бранш. Едно време беше съветник на жителите на този град, но те не можеха да му плащат колкото Федерацията, така че промени работата си. По цял ден работи в сградата, където се събират данъците, а след това се прибира в къщата на семейството си, при жена си и дъщеря си, на която е принадлежала едно време Евърлинд. Миналата седмица той купи на детето си нова играчка — бяло котенце със зелени очи. Плати го с парите, които му дава Федерацията от събраните данъци. Така че дъщеря му изхвърли Евърлинд. Реши, че това котенце е далеч по-красиво — погледна ги. — Нито бащата, нито дъщерята разбират какво са изоставили. Всеки гледа повърхността и нищо от онова, което лежи под нея.
— Така е — меко се съгласи Дамсън, — но има нещо, което трябва да променим. Поне тези от нас, които искаме да живеем там.
Къртицата отново вдигна поглед, а очите му се спряха на Дамсън.
— Красива Дамсън, какво искаш?
Дамсън се поизправи и отметна назад косите си.
— Едно време е имало тунели под Кралския палат на Тирзис. Ако все още съществуват, трябва да проникнем в тях.
Къртицата изсумтя:
— Под палата?
— Под палата и в Дупката.
Настъпи продължителна тишина. Къртицата се вгледа в нея без да премигва. Почти неосъзнато ръцете му оставиха животното, което държеше. Леко го погали.
— В Дупката има неща, идващи от мрака на най-тъмната нощ — каза тихо той.
— Призраци — каза Дамсън.
— Призраци? Да, това име им подхожда.
— Виждал ли си ги, Къртицо?
— Виждал съм всичко, което живее в града. Аз съм очите на земята.
— Има ли тунели, които водят в дупката? Може ли да ни преведеш през тях?
Лицето на Къртицата стана безизразно, след това се отдели от масата и изчезна в мрака. За миг Пар помисли, че си е отишъл, но той просто се криеше в тъмнината, за да може на спокойствие да обмисли какво искат от него. Чакаха търпеливо, без да говорят.
— Разкажи им как се срещнахме — изведнъж проговори Къртицата от укритието си. — Кажи им как беше.
Дамсън се подчини и се обърна към братята:
— Вървях по една пътека в полумрака, точно когато звездите започваха да се появяват на небето. Беше лято, а въздухът се изпълваше с аромат на цветя и свежа трева. Седнах да си почина на една пейка и Къртицата се появи зад мен. Бе ме видял да правя фокусите си на улицата и ме помоли да направя някой номер специално за него. Направих няколко. Помоли ме да дойда следващата вечер и аз го направих. Ходих така всяка вечер в продължение на една седмица и накрая той ме доведе тук и ми показа семейството си. Станахме приятели.
— Добри приятели, прекрасна Дамсън. Най-добрите — лицето на Къртицата отново се появи от сянката. — Нищо не мога да ти откажа, но бих искал да не ме молиш за това.
— Важно е, Къртицо!
— Ти си по-важна — срамежливо отговори Къртицата. — Страхувам се за теб.
Тя се протегна и докосна ръката му.
— Всичко ще е наред.
Къртицата я изчака да отдръпне ръката си, след това бързо скри своята под масата. Проговори монотонно.
— Под целия палат на Кралете на Тирзис, през скалата има тунели, които вече са забравени. Един или два, може би, завършват в Дупката.
Дамсън кимна.
— Трябва да ни заведеш там!
Къртицата потрепера.
— Мрачните неща, Призраците са там! Ами ако ни открият? Какво ще правим?