Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Брин спря неволно и се огледа. Наоколо пак нямаше никой.
После Роун се изправи до нея и започна да ръкомаха, загубил всякакво търпение:
— Слушай, старче. Защо най-после не престанеш? Не виждаш ли, че тук няма никой друг, освен теб. Стига вече, прекаляваш…
— Ха! Никой друг освен мен, така си мислиш. — Ликуващ старецът подскочи във въздуха и се приземи приклекнал. — Сега ще ви покажа аз на вас кой е тук, нахалници такива! Ще пристъпяте прага на моя дом, така ли? Сега ще ви покажа! Уиспър! Уиспър! Проклето…!
Роун клатеше отчаяно глава и се хилеше, когато най-неочаквано, като гръм от ясно небе, точно пред него, на около пет-шест ярда, се появи най-голямата котка, която някога беше виждал в живота си. Тъмносив котарак, с черни ивици от двете страни на тялото, които продължаваха по извития гръб, черна муцуна, уши и опашка, с широки, тромави на вид черни лапи. Звярът беше дълъг повече от десет фута, а огромната космата глава беше на височината на главата на младежа. Под лъскавата козина се очертаваха яки мускули, докато той лениво пристъпваше от лапа на лапа и наблюдаваше планинеца и Девойката от Вейл с присвити искрящи тъмносини очи. Изучава ги известно време, после муцуната му зейна в беззвучна прозявка и разкри блестящи, остри като бръснач зъби.
Роун Лий преглътна с мъка и се вцепени.
— Аха! Май вече не ти е чак толкова смешно, а? — иззлорадства старецът, закиска се весело и заподскача на хилавите си крака. — Луд съм бил, нали така каза? Мислеше, че си говоря сам, нали? Е, а сега какво ще кажеш?
— Никой не ти мисли злото — повтори Брин. Огромният котарак наблюдаваше любопитно Роун. Старецът мина крачка напред, а очите му проблясваха под кичурите коса, която се спускаше върху набръчканото чело. — Мислите си, че с удоволствие ще ви поеме за вечеря, така ли? Това си мислите, нали? Добрият стар Уиспър май наистина е гладен. Вие двамата ще му бъдете добре дошли за хубава гощавка преди лягане! Ха! Какво има? Вие нещо пребледняхте, май ви прилоша, а? Лошо, много лошо. Може би ще трябва да…
Внезапно усмивката изчезна от лицето му:
— Уиспър, не! Недей, Уиспър, почакай малко, не прави това…!
След тези думи котаракът просто изчезна, сякаш се беше изпарил. Известно време тримата гледаха смаяни мястото, където животното стоеше миг преди това. После старецът тропна гневно с крак й ритна празното пространство пред себе си.
— Проклет звяр! Престани с тези номера, чуваш ли! Я ми се покажи, глупаво животно такова, иначе ще те…! — Задуши се от яд и погледна Брин и Роун. — Махайте се от къщата ми! Марш!
На планинеца му беше дошло до гуша. Един луд старец и един вмъгляващ се котарак бяха много повече от това, което влизаше в сметките му. Обърна се рязко, без да каже дума, мина край Брин и й смънка да го последва.
— Не разбираш колко важно за мен е това! — възкликна разпалено тя. — Старецът се наежи. — Не можеш да ни отпратиш току-така. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, кажи къде можем да намерим Коглайн.
Старецът я изгледа мълчаливо. Тялото му беше прегърбено и приведено напред, гъстите му вежди свъсени. Изведнъж вдигна рязко ръце и поклати безропотно глава.
— Е, добре — само и само да се отърва от вас! — Въздъхна тежко и се опита да си придаде вид на напълно примирил се със съдбата човек. — Но това ни най-малко няма да ви помогне, разбирате ли — ни най-малко!
Девойката от Вейл чакаше мълчаливо. Зад нея Роун пак се спря и зачака. Старецът навири глава, зарея поглед и се замисли. Прокара нервно ръка през кичурите бяла коса.
— Старият Коглайн е ей там, в основата на голямата скала. — Направи широк жест с ръка по посока на Хартстоун. — Там, където го погребах преди около една година.
ГЛАВА 30
Брин Омсфорд гледаше втренчено стареца. Усети как разочарованието се надигна в нея и я задушава. Възклицанието заседна в гърлото й. Вдигна безпомощно ръка и попита:
— Искаш да кажеш, че Коглайн е мъртъв?
— Мъртъв и погребан — рече троснато опърничавият старец. Той чакаше с нетърпение девойката от Вейл и планинеца да си тръгнат, но Брин не беше в състояние да се помръдне. Коглайн мъртъв? Не можеше да повярва, че е истина. Ако беше така, новината все някак щеше да стигне до ушите на горския Джефт или до някой, който живееше в околностите на търговския център „Рукър лайн“. Човек като Коглайн, който толкова дълго беше живял в тази дива земя, човек, когото толкова много хора познаваха… Всъщност защо не? Като нищо можеше и да не са чули. Обитателите на гората и траперите често липсваха дълго. Но кой тогава беше този старец? Горският не бе им споменал нищо за него. В цялата тази работа имаше нещо гнило.