Мъртвите сибирски полета

Селяните се спогледаха въпросително:

— Ние нямаме затвор, но все ще намерим подслон за това куче. Спомням си за една клетка, в която пазехме мечка.

— Каква е тя? — попита Марушка.

— Селският капитан бе уловил миналата година една мечка, не я уби, защото животното го развличаше, а я затвори в тази клетка. Един ден я намериха умряла. Според доктор Белон тя е умряла от липса на достатъчно въздух.

Марушка се усмихна доволно.

— Затворете го тогава в тази клетка! — каза тя. — Занесете го при вашия капитан и му кажете, че го моля да затвори това куче в мечешката клетка до ново разпореждане.

Вдигнаха Бояновски и го отнесоха.

Той се опита да се спаси и тъй като Марушка вече я нямаше, реши да помоли тези хора.

— Една дума само — каза бързо той, — чуйте последното желание на един нещастник.

Те продължиха пътя си, като се изсмяха грубо.

— Ако ме послушате, всеки от вас може да получи по 100 рубли.

— Говорете тогава — каза един от тях, — но накратко.

— Селяни! Аз зная, че вие не искахте да ме вържете, но сте принудени да сторите това. Вие всички ненавиждате вашите мъчители, но не можете да се отървете от тях; имате нужда от водач. Такъв човек аз бях в Петербург, затова ме хванаха и ме закараха в Сибир. За нещастие попаднах в ноктите на Николин. Той така нечовешки се отнасяше с мене, а също и с другарите ми, че аз исках да му отмъстя. Не съм обикновен убиец, а държавният съветник Бояновски и ще възнаградя добре ония, които ми помогнат.

— Що искате от нас? — попита един.

— Ако ме пуснете, ще дам на всекиго по една полица за 100 рубли.

Преди още да завърши Бояновски, друг го прекъсна.

— После ще ни изгорят къщите, няма да ни подмамиш със сто рубли, защото отмъщението на Николина ще ни струва десет пъти по-скъпо.

Той даде знак на другарите си да тръгнат.

Оставиха Бояновски пред стълбите на доста хубава къща, а един от тях влезе вътре, след малко се върна, като водеше някакъв добре облечен човек.

Този бе околийският началник.

— Моето село ли избра, клетнико, за мръсните си дела? Знаеш ли, че ако капитан Николин се оплаче в Петербург, ще ми хвръкне службата?

Той ритна с крак Бояновски.

— Куче такова, преди да те затворя в клетката, ще ти ударя един хубав бой.

И го стори. Удържа дадената дума. Даде заповед на няколко стражари да го съборят на земята и да го бият с камшиците. Биха го, докато бликна кръв.

— Или днес ще умре под ударите на камшиците, или утре — на бесилката.

— Не е все същото, това куче трябва да умре на бесилката. Това каза Марушка, която бе дошла да узнае дали е докаран нещастникът.

Капитанът даде знак да прекратят побоя, приближи се до Марушка и попита за здравето на Николин.

— Той дойде на себе си — радостно извика тя. — Няма да умре.

— Той няма да умре! — каза капитанът. — Каква голяма радост за Русия! Един такъв велик човек ще остане жив!

— Няма да забравим думите ви — каза Марушка. — Сега нека видим какво да направим с онзи нещастник.

— Ако искате, още утре ще го окачим на бесилката. Както знаете, в Петербург такива работи се отлагат, но тук, в Сибир, стават бързо.