Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Николин започна да трепери от студ.
— Върви по дяволите, ти, пророк на нещастието! — възкликна той. — Не искам да умра, не искам да умра! Охо, ще видим кой е по-силен — аз или смъртта.
— Смъртта е по-силна — каза Бояновски, — защото тя има и помагач. Желаеш ли да го видиш?
— Кого? — попита Николин със страх. — Смъртта или помагача?
— Помагача. Погледни ме, клетнико, ако искаш да го видиш. Яката на шинела се смъкна и пред него се появи лицето на Бояновски.
Николин падна в леглото и с мършавите си ръце заскуба косата си.
— Ти си дошъл да ме убиеш? — каза той. — Ти искаш да ме убиеш, нещастнико?
Бояновски хладно се изсмя.
— Да те убия или да те удуша, както щеш. Ужасът, който се изписа на лицето ти, страхът, от който трепериш, ми показват, че съвестта сама ти говори какво трябва да очакваш от мене. Дошъл е часът на разплатата, Николин. Аз не стоя вече пред тебе като твой подчинен, нито съм окован във вериги. Погледни, ръцете ми са свободни поне толкова, че да мога да те удуша с тях. По-скоро се моли на Бога, защото ти остават броени минути живот.
Бояновски каза всичко това тихо и разбрано, след което се надвеси над леглото и додаде:
— Слушай, ако викаш за помощ, виждаш ли тези ръце? С тях ще удрям по главата и тогава ти сам ще станеш причина за смъртта си.
Николин умолително сключи ръце.
Лицето му бе бледо като стена, а от челото му капеше студена пот, което предричаше, че смъртта наближава.
— Остави ме да живея, Бояновски. Недей става убиец, защото душата ти никога няма да има спокойствие.
Не бери грижа за моето душевно спокойствие — каза Бояновски, — но помисли за твоя живот. Ти си убивал стотици пъти, клетнико, и най-безбожно си мъчил жертвите си само за да задоволиш животинския си инстинкт. Недей ме гледа така уплашено, а си спомни за миналото си. Дълбините на рудниците се отварят и се показват стотиците хора, които ти навеки си затворил там. Кръв тече по лицата им, тежки вериги се влачат след тях, а жалбите им изпълват пространството. Към теб, Николин, са отправени тези клетви. Тези хора ти бяха предадени от правителството, за да ги пазиш в рудниците, но ти превърна техните тъмници в клетки, а хората, които са имали същите права, каквито имаш и ти, превърна в животни, чиито страдания ти доставяха наслада. Само Нерон си е устройвал такива наслади. Но дойде часът да разчистим сметките си, Николин!
Николин се опитваше да се надигне в леглото, но не можеше, защото цялото му тяло трепереше. Погледът му беше насочен към отмъстителя.
— Дяволи! — извика той и пяна започна да излиза от устата му. — Ха, ха, ха, те се смеят! Дяволи, огън, пламъци, огън, ад… Те ме заобикалят… Стойте… назад… аз съм капитан Николин. Не се смейте… Аз… аз… ах… огън, пламъци, на помощ, горя!…
Бояновски го сложи отново на леглото и за да не вика, запуши устата му с покривката.
— Повече не трябва да протакам — каза той, — защото ще ме издаде. Умри, нещастнико, умри, страхливецо, убиецо, сибирски звяр!
Бояновски искаше да го удуши с покривката, но не сполучи.
Страхът от смъртта даде сили на болния.
Той се изтръгна от ръцете на Бояновски.
Бояновски цял пламна. Той разбра, че е крайно време да привърши своето дело, защото Николин ще го издаде.
Той вдигна ръка да го удари по главата.
Още една секунда само и Николин щеше да свърши.
Тъкмо в този миг обаче някой го хвана за ръката и го повлече назад.
— Убиец! — извика женски глас. — Убиец! Ще се каеш за това!
Бояновски се изтръгна; един глас му казваше, че е загубен. Когато се обърна, видя, че стаята е пълна с хора. Марушка, която стоеше до леглото, изкрещя:
— Капитанът умира! Хора, помогнете!
След това се нахвърли върху Бояновски. Скочи като тигрица и го стисна за шията.
— Убиец — извика тя. — Ако той умре, и ти няма да живеещ. Аз ще те удуша.
Бояновски се мъчеше да се отърве от тази жена, но не успя, тя го държеше здраво като с клещи.
Той усети, че кръвта нахлу в главата му, че дишането му спира.
Селяните се забавляваха, като гледаха тази сцена — една жена се бореше с един силен мъж.
Бояновски събра сили още веднъж и се помъчи да се освободи, обаче по-скоро можеше желязо да счупи, отколкото да се освободиш от ноктите на тази разярена жена.
Пред очите му притъмня, краката му отмаляха и той падна заедно с Марушка на земята.
Последната му мисъл бе за Наталия.
Това бе страшна картина: Бояновски лежеше на пода, а Марушка се забавляваше да удря, да души, да дращи този обезоръжен човек, като викаше непрекъснато: