Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Господин кандидат-подофицер, вижте какво ще ви кажа — отбеляза Швейк, — аз съм вече стар войник, служил съм преди войната и знам, че псувните понякога излизат през носа. Когато служех на времето, помня, в нашата рота имаше един чорбар на име Шрайтер. Служеше за чорба. Можеше да се уволни още като кандидат-подофицер, но беше, както се казва, ударен. Тоя човек, значи, ни беше засмукал кръвта, лепеше се за нас като лайно за риза, ту това не му харесваше, ту онова не беше по правилника, тормозеше ни, както можеше, и ни казваше: „Вие не сте войници, а пъдари.“ Мен тая работа един ден ме ядоса и се явих на ротен рапорт. „Какво искаш?“ — пита ме капитанът. „Господин капитан, разрешете да доложа. Искам да се оплача от фелдфебела Шрайтер: та ние сме императорски войници, а не някакви пъдари. Ние служим на негово величество императора, не сме някакви пазачи на овощни дръвчета.“ — „Виж какво насекомо — отговори ми капитанът, — да не съм те видял вече!“ А пък аз му отвърнах, че моля да ми разреши да се явя на батальонен рапорт.

На батальонния рапорт, след като обясних на подполковника, че ние не сме никакви пъдари, а императорски войници, той заповяда да ме затворят за два дни, но аз поисках да ми разрешат да се явя на полкови рапорт. На полковия рапорт господин полковникът, след като му обясних, изрева, че съм глупак, и ме прати по дяволите. Аз го помолих да ми разреши да се явя на бригаден рапорт. Тогава той се стресна, веднага нареди да извикат нашия чорбар Шрайтер и го накара да ми се извини пред всички офицери за думата пъдар. След това чорбарят ме настигна в двора и ми съобщи, че от тоя ден няма да ме псува, но щял да ме вкара в гарнизонния затвор. Оттогава аз станах крайно предпазлив, но колкото и да бях внимателен, не можах да се опазя. Веднъж бях на пост пред склада. Там всеки часовой винаги написваше по нещо на стената. Или ще нарисува някоя гола жена, или ще напише по някое стихче. На мен дълго време не ми идеше на ум какво да напиша и понеже нямаше какво да правя, подписах се под изречението: „Чорбарят Шрайтер е дървеняк.“ А оня тип, чорбарят, веднага ме доложи, защото ме следеше като червено куче. По някаква нещастна случайност над тоя надпис имаше и още един: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“ И това беше в 1912 год., когато трябваше да навлезем в Сърбия заради оня, консула Прохазка322. Веднага ме изпратиха пред областния съд в Терезин. Господата от военния съд петнадесет пъти фотографираха стената на склада, всичките там надписи и моя подпис, десет пъти ме караха да пиша: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“, за да изследват почерка ми, петнайсет пъти трябва да им напиша и „Чорбарят Шрайтер е дървеняк“ и накрая повикаха един специалист по почерците, който ме накара да напиша: „Беше 29 юли 1897 год., когато Двур Кралове на Лабе преживя ужасите на едно страшно наводнение.“ „Това не е достатъчно — каза военният съдия, — нас ни интересува пикането. Продиктувайте му нещо, в което да има много «п» и «к».“ Тогава ми продиктуваха: „куп, пика, епек, спанак, коноп, капак. Попокатепетъл“. На съдебния експерт по почерците беше му дошло до гуша от цялата работа и все се обръщаше назад и поглеждаше към войника с натъкнат щик. Най-после той каза, че трябва да занесе материала във Виена и там да го обработи. Накара ме да напиша още три пъти едно след друго: „Слънцето почва да припича, жегата е знаменита.“ Изпратиха целия материал във Виена и накрая работата се разреши така: колкото се касаеше до надписите, те не били писани с моя ръка, но подписът бил мой, което си и бях признал. Осъдиха ме на шестседмичен затвор, задето съм се подписал, когато съм бил па пост, защото, докато съм се подписвал на стената, не съм можел да пазя.