Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— „Косът в чешки превод ще си остане също така кос, както и смрикарят — смрикар.“

— Смрикарят, господин шеф, трябва да се нарича хвойник или хвойница — забелязах аз, — тъй като се храни с хвойна.

Господин Фукс хвърли вестника на масата и влезе под билярда, като не преставаше да сумти пресипнало последните думи, които беше прочел:

— Turdus, кос. Никаква сойка — ревеше той под билярда, — орехче, аз хапя, пазете се, господа.

Най-сетне ние го измъкнахме изпод билярда и на третия ден той почина сред близките си от менингит.

Последните думи, които произнесе при ясно съзнание, бяха: „Не става дума за никакъв личен интерес, а за благото на цялото общество. Имайки пред вид това, благоволете да приемете моята преценка също така делово, както…“ и хлъцна.

Школникът млъкна, а след малко язвително каза на кандидат-подофицера:

— С това исках само да докажа, че всеки може да изпадне понякога в деликатно положение и да сгреши.

Общо взето, от всичко казано кандидат-подофицерът разбра само, че е сгрешил, затова отново се обърна към прозореца и мрачно загледа бягащия назад път.

Малко по-голям интерес събуди разказът у Швейк. Войниците от конвоя се гледаха като ударени.

Швейк подхвана:

— В света нищо не остава скрито. Всичко излиза наяве, вие чухте, че и глупавата сойка не е никакво орехче. Наистина много интересно е, че има хора, които лапат и такава въдица. Вярно, че да се измислят животни, е трудна работа, но да демонстрираш такива измислени животни, е още по-трудно. Преди години в Прага живееше някой си Местек, който беше открил морска сирена и я показваше зад един параван на Хавличковия булевард във Винохради. На паравана имаше дупка и през нея в полумрака всеки можеше да види съвсем обикновено канапе, върху което се търкаляше една жена от Жижков. Краката ѝ бяха обвити в зелен воал и това трябваше да представя опашката, косата ѝ беше боядисана зелена. На ръцете ѝ имаше също така зелени ръкавици, към които бяха прикрепени перки от зелена мукава. На гръбнака ѝ с връв беше закрепено някакво кормило. За младежта пол шестнадесет години входът беше забранен, а всички, които бяха над шестнадесет и си купеха билет, оставаха много доволни, защото сирената имаше голям задник, на който се виждаше надпис: „Довиждане!“ Що се отнася до гърдите ѝ, те не представляваха нищо. Бяха увиснали чак до пъпа като на някоя изстискана фльорца. В седем часа вечерта Местек затваряше панорамата и казваше: „Морска сирено, може да си вървите у дома“, тя се преобличаше и в десет часа вечерта можехте да я видите как се разхожда по улица Таборска и подхвърля на всеки срещнат господин: „Ей, лъскач, ела да си направим удоволствието.“ Понеже нямаше билет, господин Драшнер я арестува след едно счепкване с други подобни мишки и така Местек трябваше да затвори предприятието си.