Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Антъни Роуч несъзнателно се подчини на новодошлия. Отвори куриерския планшет, посегна към ножа за писма, разряза най-старателно пликовете и извади отвътре листата. Зачете, набърчи нос и изглади единия лист върху дъбовия плот на масата, а останалите сгъна отново. Кръвта се бе изкачила в бледите му бузи.
— Заповед за освобождение! — изсъска Роуч. Облеченият в кожа посочи с палец към капака на пода. Антъни Роуч се усмихна колкото ядовито, толкова и злобно.
— И точно Червената лисица да ми донесе това писмо! Облеченият в кожа мъж скочи от пейката до стената, приближи се до Роуч и изплю лулата си върху дъбовия, леко обгорял от пожара плот на масата.
— Ако бях знаел какво пише тук вътре! Проклети мечи мозъци, лешояди! Да освободим… — Той повтори движението на палеца си по посока на отвора към мазето… — оня там… него?!
Роуч запали нова цигара. Беше много нервен и тютюнът пламна едва на третия път.
— Ти си Червената лисица! Не викай като бебе! Другият не сниши глас.
— Зелени недоносчета са ония там в града зад бюрата си! Но аз познавам прерията и тоя келеш долу: най-точен стрелец и майстор на камата е той, ловджийска кръв, вожд със самолюбие и пропит от жажда за мъст! — Ред Фокс блъсна с крак пода.
Антъни Роуч се наслаждаваше на яростта на другия, с което облекчаваше собствената си ярост. Заговори бавно, като наблягаше на всяка дума:
— Ти уби неговия старец, не аз.
— Но ти, Антъни Роуч, заповяда да го арестуват в качеството му на парламентьор! Ако освободиш още веднъж този хлапак, ще има да ти се присънва нощем дълъг нож, драги ми Антъни.
Роуч се поддаде на яда си:
— Предостатъчно време имаше да го ликвидираш! — Той изтърси пепелта от цигарата си и се овладя отново. — Заповед… аз ще я изпълня. Останалото… е твоя работа.
— За жалост не само моя, а и негова работа. — Червената лисица замахна отново да хване една муха, но тя му избяга. — Все пак ще видим. Едно е сигурно, Антъни Роуч: ти няма да пуснеш тоя келеш да излезе жив от мазето! Ясно ли ти е? — Червената лисица пое отново лулата си.
Роуч си играеше с леко треперещи пръсти с молива.
— Дръж се както ти приляга, прериен ездачо! Аз все още съм капитан, а ти си нищо. Въпросът е приключен. Доведи ми сега Тобиас.
Червената лисица издуха въздуха през устните си.
— … но за последен път съм ти ординарец! Индианската война свърши и аз ликвидирам със скаутската си служба. В резервата заместникът на заместник-управителя на агента има нужда от свестен преводач, който ще може да разговаря с Крейзи Хорс и с неговите дакотски хора и при нужда ще може и да стреля. Аз отивам там и ще взема със себе си и чипоносия Пит. Живей си със здраве, Антъни, в своята оградена с палисада кучешка конура!
Червената лисица изчука пепелта от лулата си върху масата. Червените му коси бяха щръкнали на тила като на раздразнено куче. Той напусна помещението и затръшна вратата зад себе си.
Роуч отново беше сам. Стана и тръгна да се разхожда напред и назад. Пепелта от лулата върху масата възбуди възмущението му като признак на безредие. Същевременно обаче да издуха толкова много пепел му се струваше под неговото достойнство и чувство за ред. Колко беше станал нахален този негов съучастник в престъпленията! Ами какви нечувани писма беше донесъл! Как са могли началствата изобщо да напишат такива писма! Роуч очакваше благоволение от своите началници; беше се надявал, че ще може да направи бързо кариера оттук-нататък.
Капитанът се върна към масата, разтвори с крайчеца на пръстите си двете писма, които отново беше сгънал преди това, и като хвана едното за ъгъла, започна да го люлее над масата като мъртва мишка за опашката.
За повишение в това писмо изобщо не ставаше дума, а само за преместване в агенцията… по-велики задачи… отново в смърдящата прерия при тия проклети индианци!…
Роуч напъха двете писма в пликовете им. Трябваше да разбере повода за написването на тези толкова странни заповеди. Третото писмо не беше от Вашингтон, нито от началниците на капитана, а от коменданта на форт Рандал край Мисури, който обръщаше внимание на Роуч да се пази от интригите на някой си господин Морис. Дали пък тези толкова изненадващи и неприятни заповеди и писма не можеше все пак да бъдат изменени, ако той успееше да информира по-точно съответните инстанции?
Защо ли не идва все още този Тобиас?
Антъни Роуч разклати звънчето, което стоеше още от времето, когато Смит беше комендант на форта, на същото място върху обгорялата от едната страна дървена маса. Звънчето бе надживяло борбата и пожара, красиво и издръжливо като самия капитан, и всяка ръка можеше да извлече от него желания тон.