Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Докато Пит даваше еднообразното си и вече безопасно дежурство на наблюдателната кула, капитан Антъни Роуч седеше в комендантската стая и също така бе потънал в мисли, които си схождаха в някои неща с мислите на късоносия Пит. И Роуч искаше колкото се може по-бързо да обърне гръб на форта в Ниобрара; надяваше се да го преместят в някой приятен гарнизон навътре в страната, тъй като смяташе, че бе изпълнил превъзходно задачата си по време на индианската война.
Антъни Роуч бе облечен както винаги в безупречно ушита, без никакво петънце униформа. Лицето му беше гладко, ноктите добре поддържани. Капитанът се облегна назад и отново се увери, че креслото с облегалки, което си бе поръчал, много добре подхожда за неговата стойка. В дясната си ръка държеше отворено тефтерче, с лявата махна цигарата от устата си. Наведе се напред, за да я загаси в пепелника, и отново се задълбочи в бележките си. Един молив му се стори твърде тъп и той си потърси друг, марка „Фабер“.
Тъкмо когато се канеше да нанесе нови бележки, бурята разтърси силно палисадата и дървените постройки. Плъзгащият се прозорец потрепера. Роуч хвърли към прозореца пълен с укоризнено превъзходство поглед и започна да систематизира мислите си с помощта на молива и бележника.
„Лето господне 1877. Април. Двадесет и първи.
Ние имахме успех.
Вражеските дакота са напълно победени и натикани в резервата.“
Воден от мислите си, Роуч подчерта една мисъл в бележника си с права, добре отмерена черта и отново постави молива върху хартията.
„Второ, ще зачертаем Самюел Смит, майора с чувство за чест и съвест, който си позволи да защити червените свине срещу мен. Той умря и най-после ми отстъпи мястото си. Стана излишно да се води следствие срещу него.“
Антъни изтегли втората черта, бавно, жестоко, с удоволствие. Усети отново раната на дясната си ръка, нанесена му с пистолетен изстрел от покойния майор. Сега тази ръка именно имаше възможност да зачертае името Самюел Смит. Острието на молива отново се допря до листа.
„Трето, ще зачертаем Кейт Смит, дъщерята на майора, някогашна моя годеница, някогашна племенница-наследница на собственицата на мелници и вдовица Бети Джонсън, днес обезнаследена, със скъсан годеж, изобщо напълно излишна. Ще бъде върната обратно край Мисури със следващия транспорт…“ — Роуч изтегли една небрежна, не много права черта.
„Четвърто…“
Някой прекъсна Антъни Роуч.
Вратата на комендантската стая, която водеше към двора, се разтвори докрай. Бурята нахлу вътре с рев и издуха цигарената пепел от пепелника, после мина през заресаната с помада фризура на капитана. Един едър мъж, облечен целият в кожа, влезе в стаята и затвори вратата, оказвайки отпор на бурята. Пристъпи с шумни крачки към писмената маса. Без изобщо да поздрави, той хвърли куриерския си планшет върху плота на масата пред Роуч. После се сгромоляса върху пейката до стената. Изпречи крака и извади лулата си.
Капитан Роуч кипеше. Антъни Роуч обаче не желаеше да издаде яда си, а спокойно да наложи дистанция, уважение и ред. Издуха разлетялата се по масата пепел, отправи отново поглед към бележника си и продължи на глас водения дотогава само мислено разговор със себе си, придавайки си вид, че другият изобщо не съществува.
„Четвърто, ще зачертаем пленения индианец. — Той посочи с върха на молива си към капака на пода, водещ към избеното помещение под комендантската стая. — От осем дни насам онзи долу прави гладна стачка.“
Облеченият в кожа мъж на пейката до стената бе запалил лулата си и като я остави да се люлее в десния ъгъл на устните си, хвана една муха, смачка я и посочи с движение на силно очертаната си брадичка на Роуч по-малко да приказва и да побърза да отвори донесените писма.