Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— Тогава може би чудовището щеше да ме помете от платото — отвърна горчиво Ренарин, — та повече да не се налага всички да си губят времето с такъв непотребен човек като мен.
— Не говори така! Дори и на шега.
— Шега ли беше? Татко, аз не мога да се бия.
— Това не е единственото ценно нещо, което мъжете могат да правят.
Ардентите бяха много прецизни по въпроса. Да, най-висшето Призвание за хората беше в отвъдния живот да влязат в битката за отвоюването на Селенията на Покоя, ала Всемогъщият приемаше майсторството на всеки мъж или жена, независимо какво вършеха.
Просто даваш най-доброто от себе си, като избираш професия и едно от качествата на Всемогъщия, на които да подражаваш. Наричат се Призвание и Слава. Работиш упорито и цял живот се стараеш да следваш един идеал. Всемогъщият приема това, особено ако си светлоок — колкото по-благороден произход имаш, толкова повече е и вътрешната ти Слава.
Призванието на Далинар беше да е водач, а за Слава беше избрал решителността. Избора беше направил още като младеж и сега разглеждаше и двете по доста по-различен начин.
— Прав си, разбира се, татко. Аз не съм първият син на герой, който се ражда без талант на воин. Другите все някак са се справили. Значи и аз ще се справя. Вероятно ще стана градоначалник на някой малък градец. Ако не се забутам в светилищата. — Момчето погледна напред.
Още мисля за него като за „момче“, каза си Далинар. А той вече кара двадесетата си година. Шутът имаше право. Далинар подценяваше Ренарин. Как ли щях да реагирам, ако ми беше забранено да се бия? Ако ме държаха назад с жените и търговците?
Далинар би се изпълнил с горчивина, особено към Адолин. Всъщност като момче той самият често завиждаше на Гавилар. Ренарин пък подкрепяше своя по-голям брат с цялото си сърце. Той почти обожаваше Адолин. При това беше и достатъчно храбър да нахлуе без да се замисля на бойното поле, където кошмарното чудовище газеше войниците и разхвърляше Броненосците на всички страни.
Далинар се прокашля.
— Може би е време отново да опитаме да тренираш с меча.
— Моето малокръвие…
— Няма да има никакво значение, ако те облечем в Броня и ти дадем в ръката Меч — прекъсна го Далинар. — С такова оръжие всеки е силен, пък и Бронята е лека като въздух.
— Татко — открито рече Ренарин, — аз никога няма да стана Броненосец. Ти самият каза, че Мечовете и Броните, които завоюваме от паршендите, ще отидат у най-умелите войници.
— Нито един от останалите върховни принцове не дава трофеите си на краля. И кой би ме упрекнал, ако аз поне веднъж направя подарък на сина си?
Ренарин се спря във фоайето, необичайно развълнуван, с широко отворени очи и нетърпеливо изражение на лицето.
— Наистина ли?
— Давам ти думата си, синко. Ако мога да спечеля пак Острие и Броня, те ще бъдат за теб. — Далинар се усмихна. — Бих направил това дори само заради удоволствието да видя физиономията на Садеас, когато станеш пълен Броненосец. Освен това, ако силата ти стане като на другите, очаквам, че природната ти сръчност ще те направи блестящ.
Ренарин се усмихна. Бронята нямаше да реши всичко, ала поне той щеше да получи своя шанс. Далинар щеше да се погрижи за това. Знам какво е да си втори син, помисли той, докато вървяха към кралските покои, знам какво е да си в сянката на по-големия си брат, когото обичаш, ала му завиждаш в същото време. Отче на Бурята, много добре знам.
И все още се чувствам по същия начин.
— А, добри ми господарю Адолин — възкликна ардентът и тръгна към младежа с разтворени ръце. Кадаш беше висок застаряващ мъж с обръсната глава и четвъртита брада, типични за неговото Призвание. Имаше и крив белег отгоре на главата, спомен от миналото му като офицер.
Не беше обичайно да се намери сред ардентите мъж като него — светлоок бивш войник. Всъщност беше необичайно човек да смени Призванието си. Но не беше забранено и Кадаш се беше издигнал доста в ардентията предвид късното му постъпване тук. Далинар казваше, че това е белег или за вяра, или за постоянство. Вероятно и за двете.
Храмът във военния лагер в началото беше само голям купол, направен с Превръщател. По-късно Далинар дари пари и каменоделци, за да се преобрази куполът в по-подходящ божи дом. Сега по вътрешните стени бяха изсечени изображения на Вестителите, а на широките прозорци на подветрената страна се поставиха стъкла, за да влиза светлина. От високия таван висяха гроздове диамантени сфери. Имаше места за преподаване, упражняване и изпитване на различните изкуства.
В храма сега имаше множество жени, които получаваха напътствия от ардентите. Мъжете бяха по-малобройни. По време на война беше лесно мъжките изкуства да се практикуват на бойното поле.