Пътят на кралете (том I)

— Да, господарю. Ако позволите да отбележа, бях доста изненадана, когато ми предложихте да прочета тези исторически съчинения. По-рано подобни неща не са Ви интересували особено.

— Правя много неща, които нито ме интересуват, нито са ми според способностите — отговори намръщен Далинар. — Липсата на способности обаче не променя нуждите на кралството. Събрахте ли сведения за разбойничеството в района?

— Да, господарю — Тешав позамълча. — Размерите са много тревожни.

— Предайте на Вашия съпруг, че му поверявам командването на Четвърти батальон. Искам двамата да изработите по-добър модел за патрулиране в Ничиите хълмове. Докато алетската монархия присъства тук, не желая да се шири беззаконие.

— Да, господарю — произнесе неохотно Тешав. — Вие си давате сметка, че по този начин отделяте за патрулиране два пълни батальона?

— Да — отговори Далинар. Беше потърсил помощ от другите върховни принцове. Отговорите им бяха от учудване до насмешка. Никой не му предостави и един войник.

— И това е в добавка към батальона, който определихте за поддържане на мира в територията между военните лагери и външните пазари — продължи Тешав. — Общо е над една четвърт от войските Ви тук, Сиятелни господарю.

— Това не променя заповедите ми. Погрижете се да бъдат изпълнени. Но преди това трябва да обсъдя с вас още нещо по сметководните книги. Вървете в канцеларията и ни почакайте там.

Тешав кимна почтително.

— Разбира се, господарю.

Оттегли се заедно с помощницата си.

Ренарин пристъпи към Далинар.

— Тя не е доволна, татко.

— Иска нейният съпруг да участва в сражения — отговори Далинар. — Всички се надяват аз да спечеля нов Вълшебен меч и да им го дам. — Паршендите имаха мечове. Не бяха много, ала дори и един беше изненада за алетите. Никой не можеше да обясни откъде ги имат. През първата година от войната Далинар беше спечелил Меч и Броня. Беше ги дал на Елокар — награда за воина, който според него щеше да е най-полезен за Алеткар и за хода на военните действия.

Далинар се обърна и влезе в самия палат. Стражите на входа отдадоха чест на него и на Ренарин. Младежът гледаше право напред в празното пространство. Някои го смятаха за безчувствен, ала Далинар знаеше, че е просто умислен.

— Смятах да разговарям с теб, синко. За лова миналата седмица.

Ренарин засрамено сведе очи и ъгълчетата на устата му се изопнаха. Да, той имаше чувства. Просто не ги проявяваше така често като другите хора.

— Разбираш, че не трябваше да се втурваш така в битката — строго каза Далинар. — Чудовището можеше да те убие.

— Татко, ако аз бях в опасност, ти какво щеше да направиш?

— Не обвинявам смелостта, а разума ти. А ако беше получил някой от твоите пристъпи?