Огненият орден

След като се разкърших, се огледах наоколо — Лайминг се различаваше от Крайдол по абсолютно всичко, започвайки от архитектурата на сградите и завършвайки с настроението на хората. Ако в Крайдол преобладаваха кокетни къщи с големи прозорци и подредени дворове, то тук всяка сграда беше живо превъплъщение на поговорката „Моят дом е моята крепост“. Прозорците повече приличаха на малки бойници, вратите — на миниатюрни вратички с дузина резета и ключалки. Хората гледаха на нас с Велхеор с неприкрито подозрение, а понякога и с явна злоба. Изненадах се и от факта, че всеки гражданин, независимо дали мъж, жена или дори дете на десет години, ходеше с оръжие на кръста.

— Хубаво е да се върнеш у дома — без особен оптимизъм каза вампирът. — Обичам това градче.

Не знам как, но Велхеор също успяваше да се разхожда без качулка и да понася слънчевата светлина, въпреки че определено не му беше приятно. Друидът ме уверяваше, че кремът предпазва само нисшите вампири. Това означаваше, че Висшите имат техни си тайни, които не много често демонстрират — за първи път виждах Велхеор на слънце без качулка.

— Аха — усмихнах се аз. — Но май не гориш от желание да те назоват по име в този град. Очевидно местните хора са ти големи почитатели.

Велхеор погледна към слънцето и направи недоволна гримаса:

— Не знам защо толкова не ме харесват. Разбира се, аз периодично отвличах по някой местен за своите опити, но само по двама-трима на месец. Кой обръща внимание на такива дреболии?

Представих си колко много хора са изчезвали от града в продължение на десетките, а защо не и стотици години, през които Велхеор е извършват експериментите си, и се ужасих.

— Наистина странно — казах с дрезгав глас. — Ние, хората, сме толкова злопаметни същества. И защо ли така не те харесват? На практика нямат никакви основания…

— Нищо не разбираш — широко се усмихна вампирът. — Дали ще те харесат или не — това е въпрос на късмет, но за да те мразят истински, трябва индивидуалност.

— Значи теб те мразят индивидуално.

Усмивката на вампира отстъпи място на хищно озъбване:

— Ами всички жители на Лайминг са уплашени до смърт от близостта до земята на вампирите и Великото гробище… Между другото, хайде да се качим на стената! — неочаквано смени темата Велхеор. — Оттам се открива чудесен изглед, много ще ти хареса!

През целия път усещах стотици подозрителни погледи. Жителите на Лайминг безпогрешно ни разпознаваха като външни и буквално на всяка крачка се стремяха да ни блъснат, спънат или направят друга някоя гадост. Една особено пъргава дама почти ни заля с кофа помия и ако не беше бързата реакция на Велхеор, щяхме цял ден да смърдим на помийна яма.

— Нещо не приличат на уплашени до смърт — отбелязах аз, докато проследявах с поглед поредната въоръжена до зъби влюбена двойка.

— Страхът е различен — авторитетно заяви Велхеор, ловко лавирайки през тълпата. — Жителите на Лайминг толкова дълго са живели в постоянен страх, че в един прекрасен момент той прераства в гняв. Те са като притиснати в ъгъла животни — готови да се бият до смърт с всеки противник.