Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Сега обаче Саиф ал-Таар стоеше с гръб към армията и се взираше в стълба дим в далечината. Преди час един от патрулите се беше обадил да съобщи, че са открили следи от гуми през пустинята. Димът трябваше да означава, че са заловили возилото, което ги е оставило. Трябваше да изпитва облекчение. Вместо това го беше обзело странно лошо предчувствие.
Малкият Мехмет се изкачи при него.
— Какво има? — попита мъжът. — Какво става?
— Намерили са кола, учителю. И са я унищожили.
— Шофьорът?
— Измъкнал се е. Убил е един от нашите. Другият пътува насам.
Саиф ал-Таар замълча. Колоната дим се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха, сякаш отровен черен газ бликаше от цепнатина в пустинната повърхност. Вятърът разроши горната му част и я разсея.
— Обади ми се, когато пристигне патрулът — каза той. — И изпрати хеликоптера. Шофьорът не може да е стигнал далеч.
— Да, учителю.
Момчето се обърна и затича надолу по дюната. Саиф ал-Таар закрачи, стиснал ръце зад гърба си. Изгорената му длан беше увита с парцал.
Кой беше този нашественик? Какво правеше тук, насред пустинята? Сам ли беше, или имаше и други?
Колкото повече мислеше, толкова по-тревожно му ставаше. Не защото се боеше от провал. Страхът беше по-първичен. Усещаше нещо. Сякаш някаква ръка се пресягаше към него от миналото. Погледна отново стълба дим, който беше придобил почти човешка форма и се издигаше над пустинята като джин. Различи главата, раменете и една ръка, дори две очи, там където вятърът беше пробил две дупки в дима. Очите гледаха гневно и право към него. Той се обърна ядосан на себе си, задето си въобразява такива неща, но усещането за злокобната черна фигура зад гърба му не изчезна. Затвори очи и започна да се моли.
— Нещо прекъсва, Абдул… Не мога… ти… нещо…
Халифа долепи устни до микрофона и издаде звук, който се надяваше да прилича на статично електричество, след което изключи мобилния телефон. За един кратък момент се зачуди дали да не се обади за помощ, но веднага отхвърли тази идея. На кого да се обади? На началника Хасани? На Мохамед Сарийя? На Хосни? Дори да му повярваха, какво можеха да направят? Не, беше сам. Хвърли телефона в сака и забърза към върха на дюната. Вонеше на бензин и изгоряла гума.
Пламъците все още излизаха от счупеното стъкло на джипа. Точно пред него, в дъното на склона, лежеше тялото на мъжа, когото беше убил, с лице, заровено в пясъка, и една ръка, извита под неестествен ъгъл под главата. Той се запъти към него, но спря при надупчената туба с водата. Повече то вода беше изтекла, но в единия ъгъл беше останало малко. Той вдигна внимателно тубата, изпи водата и продължи надолу.
Лицето на мъртвия представляваше отблъскваща маска от кръв и пясък, челото му беше пробито и се виждаше каши от мозък и кости. Като се опитваше да не го гледа, Халифа взе автомата от все още стискащата го ръка и започна да разсъблича тялото. Не му беше никак приятно, но дрехите щяха да му трябват, ако искаше да се промъкне незабелязано в лагера на Саиф ал-Таар. Сви робата и чалмата на топка, взе автомата и тръгна обратно нагоре. След десетина метра обаче съвестта му надделя и той се върна, за да изкопае плитък гроб в рохкавия пясък. Не можеше да се нарече подходящо погребение, но и не можеше да остави тялото на лешоядите и чакалите в тази забравена от бога пустош. Враг, не враг, човекът заслужаваше поне това минимално уважение.
Жестът едва не му струва скъпо, защото когато се върна на върха на дюната, чу далечния, но съвсем ясно различим тътен на хеликоптер. Още двайсет секунди и щяха да го забележат. Едва успя да грабне сака си и да се скрие под козирката преди хеликоптерът да прелети отгоре, завихряйки облаци пясък по билото на дюната. Машината покръжи минута-две над изгорелия джип, после се издигна и полетя на северозапад.
Първоначалният му план беше да се отдалечи възможно най-бързо от това място, но докато хеликоптерът кръжеше, нямаше да е в безопасност на открито, затова реши да остане, докато се стъмни. Зареди последния пълнител в пистолета, напъха черните дрехи в сака, излегна се в пясъчната кухина, запали цигара и се загледа в морето от дюни, което бавно помръкваше с гаснещата светлина на деня. Един час, а може би и по-малко. Надяваше се луната да не е прекалено ярка.