Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
Изтича до кея, където научи, че последният ферибот бе заминал преди повече от час, и че бреговата охрана официално бе прекратила всякакво излизане и влизане на кораби и самолети от кея и летището, докато трае бурята. Тази нощ Нова Англия щеше да бъде връхлетяна от познатия мощен североизточен циклон и невъзможното за пътуване време вероятно щеше да продължи и на следващия ден. Лукас се поуспокои, когато научи това. Беше оставил Хелън преди по-малко от час, след като последният ферибот вече беше заминал, така че имаше твърде големи шансове тя все още да е на острова. Надяваше се, че е в някой хотел и в относителна безопасност.
Пропиля още няколко часа, като обиколи всички мотели и полупансиони близо до ферибота, питайки дали същата вечер не са се регистрирали две жени. За нещастие, макар да имаше много хора, които бяха „заклещени“ на острова и пълнеха хотелите заради бурята, нямаше никой, който да отговаря на описанието на Хелън. Лукас знаеше, че е напразно. Никоя Потомка не беше достатъчно глупава, за да влезе в някой хотел, преметнала през рамо момиче в безсъзнание, и да поиска стая. Похитителката на Хелън, която и да бе тя, може би беше влязла с взлом някъде или дори беше подкупила някого на рецепцията, но и в двата случая Лукас знаеше, че нямаше да разтръби присъствието си. Преследването, което бе предприел, беше безсмислено, като котка, която гони опашката си, но въпреки това не можеше да се откаже. Отби се обратно вкъщи, разбра какво бе съзряла Касандра в следващото си видение по време ма отсъствието му, а после изтича обратно в бурята, преди баща му дори да понечи да възрази.
Вятърът беше толкова силен, че събаряше дървета и разбиваше издръжливата архитектура на Нантъкет. Дори Лукас, колкото и силен да беше, трябваше да премине към свръхстабилно състояние, за да не се отдели от земята, докато отломки от къщите на хората се срутваха по улиците около него. Кръжащите във въздуха отломки шибаха лицето му, а дъждът, който падаше на полегати струи, се впиваше като хищни нокти в очите му. Цяла нощ продължи да обикаля всеки хотел, мотел и полупансион, за който се сети, като се вглеждаше в прозорците, с очи, които можеха да виждат дори в най-мъждивата светлина, като се надяваше да зърне Хелън.
Знаеше, че това няма да стане. Касандра му беше казала, че Хелън ще стои на някой хотелски прозорец на другата сутрин, но въпреки това той не можеше да се застави да спре. Нямаше да спре, защото ако по някакво чудо все пак я намереше, изведеше я от този хотел и я върнеше на семейството й, можеше да докаже, че Касандра греши. Всичко, от което имаше нужда, беше да победи Съдбата веднъж, и щеше да знае, че е господар на себе си — не просто някаква предварително написана история, която бива препрочитана отново и отново, за да забавлява космоса — а истински празна плоча, която щеше да му е позволено да запълни с бъдещето, което реши да напише за себе си, каквото и да бе то. Знаеше, че ако можеше само да намери Хелън тази нощ и да я заведе у дома, някой ден щяха да победят Съдбата, и щяха да могат да бъдат заедно.
Вървя цяла нощ.
Главата на Хелън бучеше, а в дъното на устата й имаше кисел, тебеширен вкус, сякаш беше сдъвкала таблетка аспирин и не си беше изплакнала устата след това. Усещаше очите си подпухнали, а на пипане кожата на лицето й беше лепкава и гореща, но не се чувстваше толкова обезводнена, както обикновено, когато навестяваше сухите земи. Това беше различно. Внезапно си спомни, че някаква жена я беше упоила. Жена, която изглеждаше точно като нея, но по-възрастна.
— Пийни — каза един глас, докато Хелън почувства как притискат към устните й сламка за пиене. Очите й се отвориха рязко и тя видя отново жената, която се беше надвесила над нея и държеше чаша вода.
— Коя си ти? — попита Хелън с дрезгав пресекващ глас. Рязко отдръпна уста от подозрителната чаша с течност и почувства как някакви въжета опъват ръцете й. Беше вързана за легло. Все още непоносимо омаломощена от опиата, който й бяха дали, Хелън знаеше, че ще мине известно време, преди да може да се освободи. Огледа се трескаво наоколо. Намираше се в хотелска стая, която бе осветена от свещи. Все още беше нощ и тя чуваше как вятърът и дъждът блъскат по прозореца зад дръпнатата завеса.
— Погледни ме, Хелън! Коя мислиш, че съм? — попита жената толкова енергично, че за миг тонът й възпря паниката на Хелън. — Ето, знам, че ще имаш нужда от доказателство. Ще го получиш.