Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Лани излезе от банята, обвита в облак пара. Губеше се в хотелския халат, прекалено голям за крехкото й тяло. На раменете си бе метнала хавлиена кърпа, а мократа й коса падаше върху очите. Извади пакет цигари от якето си. Преди да запали, предложи и на Люк, но той поклати глава.
— Кранът под налягане е божествен — каза тя и издиша дима право в противопожарните устройства на тавана. — Трябва да си вземеш дълъг горещ душ.
— След малко — отвърна той.
— Какво дават по телевизията? Да не би да чакаш да съобщят нещо за нас?
Той кимна и посочи с крак към екрана на плазмата. Пъстрото лого на новините изчезна и на негово място се появи сериозен мъж на средна възраст, който започна да чете най-важното от новините, докато партниращата му водеща кимаше съсредоточено. Лани остана с гръб към екрана, бършеше си косата. На седмата минута от емисията зад водещия се появи снимка на Люк. Беше от досието му в болницата, слагаха я винаги в болничния бюлетин, когато там споменаваха името му.
— … е изчезнал, след като по молба на полицията е лекувал заподозряна в убийство в болницата на Арустук вчера вечерта. Властите се боят, че може да му се е случило нещо. Полицията умолява всеки, който има информация за местонахождението на лекаря, да се обади на горещия телефон…
Цялата новина нямаше и шейсет секунди, но Люк така се стресна, когато видя лицето си екрана, че изобщо не разбра какво казва водещият. Лани взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора.
— Е, значи те търсят — каза тя и гласът й го извади от унеса.
— Не трябва ли да изчакат четирийсет и осем часа, преди да обявят някого за изчезнал? — попита той леко възмутен, сякаш са постъпили несправедливо с него.
— Няма да чакат. Мислят, че си в опасност.
„А дали наистина съм опасност? — почуди се той. — Дали Джо Дюшейн знае нещо, което аз не знам?“
— Прочетоха името ми в ефир. Хотелът…
— Няма причина да се тревожиш. Регистрирахме се на мое име, забрави ли? Полицията в Сейнт Андрю не знае коя съм. Никой няма да се сети — извърна се Лани и издиша още една дълга струя дим. — Всичко е наред. Довери ми се. Аз съм експерт в бягствата.
На Люк му се стори, че мозъкът му е стегнат като с менгеме в черепа и панически се опитва да се измъкне. Осъзна колко сериозно е това, което бе извършил: Дюшейн сигурно го чакаше, за да го разпита. Питър без съмнение е казал на полицията за джипа и за имейла, така че нямаше как да продължат да ползват колата. За да се прибере у дома, ще трябва да излъже убедително шерифа и да повтаря тази лъжа пред всички в Сейнт Андрю вероятно до края на живота си. Затвори очи, за да го обмисли и да възстанови ритъма на дишането си. Подсъзнанието му го бе накарало да помогне на Лани. Ако успееше да преодолее тревогата си, подсъзнанието му сигурно ще му каже и какво наистина иска, защо бе зарязал живота си и бе побягнал с тази жена, след като изгори мостовете зад себе си.
— Това значи ли, че мога да се върна? — попита той.
— Да, ако искаш — каза тя внимателно. — Ще ти задават въпроси, но няма да е нещо, с което не можеш да се справиш. Искаш ли да се върнеш в Сейнт Андрю? Във фермата на родителите си, пълна с техните вещи, където децата ти ги няма? В болницата, в която да лекуваш неблагодарните си съграждани?
Люк стана още по-неспокоен.
— Не ми се твори за това.
— Чуй ме, Люк. Знам какво си мислиш — плъзна се тя по леглото и седна до него, толкова близо, че той нямаше как да се извърне от нея. Усети аромата на сапуна, който се издигаше от топлата й кожа под халата. — Искаш да се върнеш към познатото. Само това ги е останало там. Мъжът, когото видях да влиза в спешното отделение, изглеждаше съсипан и уморен. Преживял си много покрай родителите и бившата си жена, покрай загубата на децата… Там вече никой не те чака. Този град е капан. Ако се върнеш в Сейнт Андрю, никога няма да го напуснеш. Ще остарееш сред хора, които пет пари не дават за теб. Знам какво изпитваш. Самотен си и се боиш, че ще останеш самотен до края на живота си, ще бродиш из голямата си къща и няма да има с кого две думи да си кажеш. Че няма да има кой да ги помага да се справяш с трудностите, с кого да вечеряш, на кого да разкажеш как е минал денят ти. Страхуваш се от старостта — кой ще бъде тогава до теб? Кой ще се грижи за теб, както ти се погрижи за родителите си? Кой ще ти държи ръката, докато умираш?