Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Браво! — извикаха мистър Тъпман и мистър Снодграс от входа, щом съзряха живата алегория.

— Браво! — чу се възгласът на мистър Пикуик от коридора.

— Пот! Пот! — викна струпалият се народ.

Всред тези приветствия мистър Пот се качи в колесницата, усмихнат любезно, но с подчертано достойнство, ясно показващо, че той съзнава своята мощ и знае как да я упражнява.

После от къщата изскочи мисис Пот, която много би приличала на Аполон, стига да не беше в рокля; придружаваше я мистър Уинкл, който в яркочервения си жакет можеше съвсем безпогрешно да мине за ловец, ако не приличаше също тъй много на пощаджия. Последен шествуваше мистър Пикуик, когото децата приветствуваха най-шумно от всички, вземайки сигурно тесните му панталони и гетрите за някои останки от средните векове; после двете возила потеглиха към имението на мисис Лио Хънтър, а мистър Уелър (който трябваше да помага на прислугата) се бе настанил върху капрата на колата, в която бе седнал неговият господар.

Всички до един — мъже, жени, момчета, момичета и бебета, стълпени да зяпат маскираните гости, се разкрещяха от удоволствие и възторг, щом мистър Пикуик, с разбойника от едната си страна и с трубадура от другата, тържествено се упъти към главния вход. Най-бурни приветствени викове се разнесоха в момента, когато мистър Тъпман се стараеше да закрепи конусовидната си шапка върху главата, за да влезе напълно костюмиран в градината.

Приготовленията се оказаха осъществени по най-възхитителен начин: изцяло отговаряха на пророческите очаквания на мистър Пот за великолепието на приказния източен свят и същевременно явно опровергаваха злостните твърдения на мерзкия вестник „Независимост“. Имението се простираше на повече от акър и четвърт и беше препълнено с гости. Невиждан блясък от красота, изящество и литературни таланти! Тук беше младата дама, която „отговаряше“ за поезията в „Ийтънсуилската газета“, в одеяния на султанка, облегната на ръката, на млад джентълмен, който пък „отговаряше“ за отдела за критика и бе маскиран съответно в униформа на фелдмаршал — липсваха само чизмите. Цялото войнство от подобни гении бе налице и всеки умен човек би счел за голяма чест да им бъде представен. Но и нещо повече: имаше половин дузина лондонски „лъвове“ — автори, истински автори, написали цели книги, отпечатани след това, — които тук можеха да се видят как се разхождат като обикновени люде, усмихваха се и говореха — да, говореха, и то доста големи глупости на туй отгоре, несъмнено от благосклонното желание да бъдат разбрани от обикновените хора наоколо. Имаше освен това и музиканти с мукавени шапки, четирима певци от незнайна страна в националната им носия и дузина келнери, наети за случая, също в техните си национални костюми, при това доста мръсни. А като венец на всичко — там бе и мисис Лио Хънтър, предрешена като Минерва, която посрещаше гостите и преливаше от гордост и умиление при мисълта, че е събрала заедно такива знаменити личности.