Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Ами… обещах му.
Стафан остави указателя на масичката и седна до Ивон на дивана. Тя отпи глътка чай и задържа чашата пред лицето си, сякаш да се скрие, а Стафан я чакаше. Когато оставяше чашата върху чинийката, забеляза, че ръцете й трепереха. Той сложи ръка на коляното й.
— Ивон… Трябва да разбереш, че…
— Обещах.
— Искам само да говоря с него. Прости ми, Ивон, но смятам, че точно този тип неспособност да се заемаш с проблемите своевременно е причината… да се случват. Моят опит, що се отнася до младежите, показва, че колкото по-бързо се реагира на действията им, толкова по-голям е шансът да… Например някой пристрастен към хероина. Ако се реагира, докато все още е, да кажем, на хашиш…
— Томи не се занимава с такива неща.
— Абсолютно сигурна ли си?
Настъпи мълчание. Ивон знаеше, че с всяка секунда отговор „да“ на въпроса му все повече се обезсмисляше. Тик-так. Вече бе отговорила с „не“, без да произнесе нито дума. А и Томи беше странен понякога. Когато се прибереше. Нещо в очите му. Да не би…
Стафан се облегна на дивана, знаеше, че битката е спечелена. Сега чакаше само условията.
Очите на Ивон потърсиха нещо на масата.
— Какво има?
— Цигарите ми, ти…
— В кухнята. Ивон…
— Да. Да. Само че не ходи при него сега.
— Добре. Ти решаваш. Ако мислиш…
— Ами утре сутринта. Преди да отиде на училище. Обещай ми. Че няма да отидеш сега.
— Обещавам. Е, и кое е това тайно място?
Ивон му разказа.
След това отиде в кухнята и запали цигара, издуха дима през отворения прозорец. Изпуши още една, вече без да обръща внимание къде отива пушекът. Стафан влезе в кухнята и демонстративно махна с ръка, за да прогони дима, попита къде е ключът за мазето. Тя отвърна, че е забравила, но вероятно ще си спомни утре сутринта.
Ако се държи подобаващо.
Щом Ели си тръгна, Оскар се върна на кухненската маса и погледна отворените вестници. Главоболието му бе понамаляло с избистрянето на общата картина.
Ели му обясни, че онзи е заразѐн. Нещо повече. Заразата била единственият му живот. Мозъкът му бил мъртъв и го водела заразата. Насам, при него — при Ели.
Каза му, помоли го да не предприема нищо. Щял да замине утре — веднага щом мръкне, а Оскар, естествено, попита защо не още сега, тази нощ.
Защото… не може.
Защо? Аз ще ти помогна.
Оскар, не е възможно. Твърде слаб съм.
Как така? Нали…
Просто така.
Тогава Оскар разбра, че той е причината за изтощението му. Заради изтеклата в антрето кръв. Ако онзи хванеше Ели, щеше да е по вина на Оскар.
Дрехите!
Оскар стана толкова рязко, че столът му падна.
Торбичката с окървавените дрехи на Ели беше останала на килима до дивана, ризата се подаваше навън. Той я натика вътре. Ръкавът беше като влажна гъба, набута го по-дълбоко, завърза торбичката и… Спря, погледна ръката, с която беше докоснал ризата.
Раната от ножа беше хванала коричка, но сега леко се бе отворила.
… кръвта… той не искаше кръвна клетва… дали… сега съм заразен?
Отиде механично до входната врата с торбата в ръка, ослуша се за движение във входа. Нищо не се чуваше и Оскар отиде горе до шахтата за боклук, отвори капака. Протегна ръка над отвора, задържа я така, торбата се клатеше в тъмнината.
Студено течение лъхаше в шахтата, охлади неподвижната му ръка, стиснала найлоновия възел на торбата. Тя се белееше на фона на черните груби стени на шахтата. Пуснеше ли я, торбичката нямаше да отлети нагоре. Щеше да падне. Гравитацията щеше да я дръпне надолу. Към чувала за боклук.
След няколко дни боклукчийският камион щеше да го вдигне. Идваше рано сутрин. Мигащите оранжеви светлини щяха да заиграят по тавана на Оскар горе-долу по същото време, когато той се събуждаше, и той щеше да лежи в леглото си, да слуша бръмченето, мачкането и смилането на боклуците. Може би щеше да стане и да погледа хората с гащеризони, които мятаха чувалите с отработени движения, натискаха копчето. Челюстите на боклукчийския камион щяха да се затворят, а мъжете да скочат в кабината и да продължат към съседния вход.
Това винаги му даваше чувство на… топлина. Беше на сигурно място в стаята си. Всичко беше наред. А може би изпитваше и копнеж. Да е там, с тези хора, в камиона. Да се качи в слабо осветената кабина, да отпътува…