Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Момичето затвори очи, въздъхна. Когато ги отвори отново, вече не изглеждаше така дружелюбно.
— Искаш ли ги? Или не?
Тая не се шегува. Мътните да ме вземат, не се шегува. Не… не…
— Ама как, просто… храс и…
Момичето кимна.
Храс. Чакай малко. ЧАКАЙ малко сега… какво беше… свинете…
Той сбърчи вежди. Мисълта се блъскаше из главата му като гумена топка, хвърлена с всичка сила в стая, опитваше се да намери опора, да спре. И спря. Той си спомни. Зина. Погледна я в очите.
— А?…
— Да.
— Това е някаква шега, нали? Да се махаш! Айде! Сега искам да се разкараш.
— Имам едно заболяване. Нуждая се от кръв. Ще ти дам и още пари, ако искаш.
Тя бръкна в несесера, потърси, извади още две хилядарки, сложи ги на пода. Пет хиляди.
— Моля те!
Убиецът. Велингбю. Прерязано гърло. Ама какво, по дяволите… това момиченце…
— И за какво ти е… ама к’во… та ти си дете, ти…
— Страх ли те е?
— Не, нали… ти да не би да се страхуваш?
— Да.
— От какво?
— Да не би да кажеш „не“.
— Ми казвам не. Това е просто… бе я се стегни! Отивай си!
Момичето седеше кротко на фотьойла, мислеше. После кимна, стана и събра парите от пода, пъхна ги в несесера. Томи погледна мястото, където бяха лежали. Пет. Хиляди. Щракна райберът. Томи се извъртя по гръб.
— Ама… гърлото ли ще ми прережеш?
— Не, само ръката. Мъничко.
— И какво ще правиш с кръвта?
— Ще я пия.
— Сега?
— Да.
Мозъкът на Томи превключи на къси вълни и той все едно видя схемата на кръвообращението си като начертана под кожата му. Почувства, може би за пръв път в живота си, че има кръвообращение. Не отделни места, които кървят, а голямо пулсиращо дърво от вени, пълно с… колко?… четири-пет литра кръв.
— Каква е тая болест?
Момичето не каза нищо, просто си стоеше с ръка на райбера, гледаше го и цялата схема от артерии и вени в тялото му внезапно заприлича на… месарските схеми за разфасоване. Той прогони мисълта, вместо това си помисли: Стани кръводарител. Двайсет и пет крони и сандвич със сирене. После каза:
— Дай тогава парите.
Момичето отвори ципа, пак извади банкнотите.
— Ако сега ти дам… три. И после още две?
— Да, да. Но нали схващаш, че мога да ти се нахвърля и да ги свия всичките?
— Не. Не можеш.
Тя му подаде три хилядарки, затиснати между показалеца и средния си пръст. Той вдигна всяка към светлината, установи, че са истински. После ги нави на руло, което стисна в лявата си ръка.
— Аха. И сега?
Момичето остави другите две хилядарки на фотьойла, клекна до дивана, извади опаковката ножчета от несесера, измъкна едно от тях.
И преди го е правила.
Завъртя ножчето, сякаш за да провери коя страна е по-остра. После го вдигна до лицето си. Малка демонстрация, която означаваше храс. Тя каза:
— Няма да издаваш на никого.
— Иначе?
— Няма да издаваш. На никого.
— Не — Томи изкриви око към протегнатата си ръка, към хилядарките на фотьойла. — А колко ще ми вземеш?
— Един литър.
— Това… много ли е?
— Да.
— Толкова, че да…
— Не. Нищо няма да ти стане.
— Нали ще се възстанови?
— Да.
Томи кимна. После зяпна в захлас как ножчето, лъскаво като малко огледалце, се доближи до кожата му. Сякаш се случваше с някой друг, на друго място. Виждаше само линии. Бузата на момичето, тъмната коса, бялата ръка, ножчето, което разчисти няколко тънки косъмчета и стигна целта си, за миг се спря върху издутата вена, малко по-тъмна от кожата наоколо.
Притисна се надолу, леко-леко. Едното ъгълче потъна в кожата, без да я пробие. После — ххрасс.
Томи рязко се дръпна, задъха се, стисна банкнотите по-силно с другата ръка. Нещо в главата му изпука, когато стегна чене и зъбите му изскърцаха. Кръвта бликна, заизтича на тласъци.
Ножчето падна и издрънча на пода, а момичето хвана ръката му с две ръце и притисна устни към свивката на лакътя.
Томи извърна глава, усещаше само топлите устни, езика на кожата си и пак си представи кръвообращението си, вените, по които тече кръвта му, бърза… към прореза.