Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Ели отиде до него, клекна, хвана ръката му.
— Ей? Съжалявам, че… не знам какво…
Оскар махна с другата си ръка, за да го спре, каза:
— Знаеш, че онзи, че е избягал, нали?
— Кой онзи?
— Онзи, който… който уж ти бил баща. Дето живееше с теб.
— Какво станало?
Оскар зажумя. Под клепачите му блеснаха сини мълнии. Пред очите му мина целият низ от събития, които бе реконструирал от вестниците, и той се ядоса, изтръгна ръката си от ръката на Ели, заби юмрук в пулсиращата си глава и каза със стиснати очи:
— Спри! Просто спри. Всичко знам, разбра ли? Спри да се преструваш. Спри да лъжеш, страшно ми втръснаха лъжите ти.
Ели не каза нищо. Оскар вдиша, издиша.
— Избягал е. Търсили са го през целия ден, не са го открили. Сега вече знаеш.
Пауза. После гласът на Ели над главата му.
— Къде?
— Тук. В Юдарн. В гората. До Окесхув.
Оскар отвори очи. Ели се бе изправил, притиснал длан към устата си, в разширените му очи се четеше страх. Роклята беше твърде голяма, висеше като чувал върху тесните му рамене и той приличаше на дете, което без позволение е взело дреха на майка си, а сега очаква строго наказание.
— Оскар… — каза Ели. — Не излизай навън. По тъмно. Обещай ми!
Тази рокля. Тези думи. Оскар се изсмя.
— Все едно чувам майка ми.
Катерицата се стрелва надолу по ствола на дъба, спира, ослушва се. Сирена, някъде на разстояние.
Линейка минава по улица Бергслагсвеген с мигащи сини светлини, сирената вие.
Вътре са трима. Лаке Сьоренсон седи на сгъваемото столче и държи окървавената изподрана ръка на Виргиния Линдблад. Санитарят наглася маркуча, който й влива физиологичен разтвор, за да има какво да помпа сърцето й, след като е загубила толкова много кръв.
Катерицата преценява, че звукът е безопасен, не заслужава внимание. Продължава надолу по ствола. Цял ден гората беше пълна с хора, кучета. Нито миг спокойствие, и едва сега, когато падна мрак, тя се бе осмелила да слезе от дъба, на който беше принудена да прекара целия ден.
Кучешкият лай и гласовете замлъкнаха, изчезнаха. И бръмчащата птица, която кръжеше над дърветата, вероятно е отлетяла в гнездото си.
Катерицата се спусна по ствола и забърза по един дебел корен. Не обича да щъка по земята, когато е тъмно, но гладът я принуждава. Движи се предпазливо, спира и се ослушва, оглежда се на всеки десетина метра. Заобикаля дупката, в която през лятото живееше семейство язовци. Отдавна не ги е виждала, но малко предпазливост никога не вреди.
Най-сетне достига целта си: най-близкият от многобройните зимни припаси, които е насъбрала още през есента. С настъпването на нощта температурата отново е паднала под нулата и върху поразтопения през деня сняг се е образувала тънка ледена кора. Катерицата дращи с нокти, пробива я и напредва надолу. Спира, ослушва се, пак рови. През сняг, шума, пръст.
Точно когато сграбчва с лапите си орех, чува звук.
Опасност.
Захапва го и хуква нагоре по бора, без дори да прикрие складираната си храна. Веднъж озовала се на сигурния клон, тя отново взема ореха в лапите си, опитва се да локализира звука. Гладът е голям, а храната е само на сантиметри от устата й, но най-напред трябва да открие опасността, да се увери, че не я заплашва, преди да започне да яде.
Главата на катерицата се стрелка във всички посоки, муцуната й трепери, докато се взира в лунния пейзаж под краката си и открива източника на шума. Да. Добре, че заобиколи. Дращещият звук идва от дупката на язовците.
Те не умеят да се катерят по дърветата. Катерицата се поуспокоява, гризва ореха, но продължава да се вглежда надолу — сега повече като зрител на театрално представление, трети балкон. Иска да види какво става, колко язовци има там.
Но това, което излиза от дупката, не прилича на язовец. Катерицата вади ореха от устата си, гледа. Опитва се да разбере. Да свърже това, което вижда, с всичко вече познато. Не успява.
Затова пак захапва ореха, втурва се по-нагоре по дървото, чак до короната.
Дали това нещо не се катери по дърветата?
Малко повече предпазливост никога не вреди.
Неделя
8 ноември (вечер/нощ)
Часът е осем и половина, неделя вечер.
По същото време, когато линейката с Виргиния и Лаке минава по моста Транебергсбрун, когато стокхолмският полицейски началник показва снимка на журналистите, когато Ели си избира рокля от гардероба на майката на Оскар, когато Томи си изцежда лепило в найлоново пликче и дълбоко вдишва приятното упоение и забравата, когато една катерица — първото живо същество от четиринайсет часа насам — вижда Хокан Бенгтсон, Стафан, един от тези, които са го издирвали, тъкмо налива чай.