Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Имам пари.
— Хартиени пари?
— Да.
— Хубаво тогава.
Стана от дивана. Бавно-бавно. Очертанията на нещата наоколо не искаха да стоят мирно. Главата му беше пълна с олово.
Бетонен похлупак.
Остана на място няколко секунди, олюля се. Циментовият под се клатеше като в сън надясно, наляво, същинска стая с криви огледала. Тръгна напред, крачка по крачка, вдигна райбера, отвори. Отвън стоеше онова момиче. Дружката на Оскар. Томи я зяпна, нищо не разбираше.
Слънце и море.
Момичето беше само по тънка рокля. Жълта на бели точки, които приковаха погледа му и той се опита да ги разгледа, но те започваха да танцуват, да се движат, чак му прилоша. Тя беше двайсетина сантиметра по-ниска от него.
Сладка като… като лятото.
— Да не би изведнъж да е станало лято? — попита той.
Момичето наклони глава.
— А?
— Не, облечена си с… как беше думата… плажна рокля.
— Да.
Томи кимна, доволен, задето беше нацелил думата. Какво каза тя? Пари? Аха. Оскар май спомена, че…
— Искаш… да купиш нещо?
— Да.
— Какво?
— Може ли да вляза?
— Да, да.
— Кажи го де: че ме каниш да вляза.
Томи направи палячовски жест. Видя как ръката му бавно се пренесе, дрогирана риба, плуваща над пода.
— Влез. Добре дошла в… нашия местен филиал.
Не можеше да стои изправен. Подът го теглеше. Той се обърна, строполи се на дивана. Тя влезе, затвори вратата, сложи райбера. Виждаше я като някакво гигантско пиле, изхили се на гледката. Пилето седна на фотьойла.
— Какво има?
— Мм, не, аз само… толкова си… жълта.
— Аха.
Тя скръсти ръце върху малка чантичка в скута си. Не беше видял да я носи. Не. Не беше чантичка. По-скоро… несесер. Томи го загледа. Човек вижда чанта. Чуди се какво има вътре.
— Какво носиш в… това нещо?
— Пари.
— Много ясно.
Не. Това е съмнително. Тук има нещо гнило.
— И какво ще купуваш?
Гостенката дръпна ципа на несесера и извади хилядарка. Още една. И още една. Три хиляди. Банкнотите изглеждаха абсурдно големи в малките й ръчички, когато тя се наведе и ги сложи на пода.
Томи прихна:
— Какво е това?
— Три хиляди.
— Да. И к’во?
— За теб.
— Хм.
— Да.
— Сигурно са някакви тъпи… пари за монополи?
— Не.
— Не ли?
— Не.
— И за какво ми ги даваш?
— Защото искам да купя нещо от теб.
— Искаш да купиш нещо за три хи… а, не.
Томи протегна ръка, доколкото му беше възможно, докопа една банкнота. Опипа я, изшумоля с нея, вдигна я към светлината и видя, че има воден знак. С краля на картинката или каквото там беше. Истинска.
— Значи не се бъзикаш?
— Не.
Три хиляди. Мога… да замина някъде. Да прелетя до някое място.
Ами ако Стафан и майка му стоят там и… Томи усети главата си по-бистра. Цялата тая работа беше тотално щура, ама окей: три хиляди. Това си беше факт. Оставаше само въпросът…
— И какво искаш да купиш? За тия пари можеш да получиш…
— Кръв.
— Кръв?
— Да.
Томи изсумтя, поклати глава.
— Не, съжалявам. И в склада няма.
Момичето седеше неподвижно на фотьойла, гледаше го. Дори не се усмихна.
— Сериозно де — каза Томи. — Какво?
— Вземаш парите… ако ми дадеш малко кръв.
— Аз нямам.
— Имаш.
— Не.
— Да.
Започна да му се прояснява.
Какво, по дяволите…
— Ти… сериозно ли?
Момичето посочи хилядарките.
— Не е опасно.
— Ама… к’во… как?
Момичето пъхна ръка в несесера, извади нещо. Малка бяла пластмасова правоъгълна кутийка. Разтърси я. Тя издрънча. Томи видя какво е. Опаковка ножчета за бръснене. Тя я сложи в скута си, извади още нещо. Квадрат с телесен цвят. Голяма лепенка.
Ама това е абсурдно.
— Не, айде стига! Не схващаш ли, че… може просто да ти свия парите, а? Да си ги пъхна в джоба и да кажа: к’во? Три хиляди? Никога не съм ги виждал. Това са много пари, чаткаш ли? Откъде ги взе?