Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Още не е забелязал, че липсва парченце от най-предната част на чучура, и доста от чая се излива на масата. Той измърморва и навежда повече чайника, чаят се изплисква и капачето на чайника пада в чашата. Врял чай пръсва по ръцете му и той тръшва чайника, отпуска ръце и започва да си казва наум еврейската азбука, за да се успокои и да не запрати чайника в стената.
Алеф, бет, гѝмел, да̀лет…
Ивон влезе в кухнята, видя Стафан наведен над мивката със затворени очи.
— Какво има?
Той поклати глава.
— Нищо.
… ла̀мед, мем, нун, са̀мех…
— Кисел ли си?
— Не.
… коф, реш, шин, таф. Така. Спокойно.
Той отвори очи, посочи чайника.
— Ужасен чайник.
— Не върши ли работа?
— Не, той… подлива.
— Никога не съм забелязвала.
— Обаче е факт.
— Е, едва ли чайникът ти е крив.
Стафан сви устни, протегна изгорената си ръка към Ивон и направи жест, изразяващ: Мир. Шалом. Млъкни.
— Ивон. В момента изпитвам… невероятно желание да те ударя. Така че, моля те, не говори повече.
Ивон отстъпи назад. Отчасти бе подготвена за подобно нещо. Отпъждаше подозрението, но чувстваше, че зад благочестивата си фасада Стафан крие потискан гняв.
Тя скръсти ръце, издиша и вдиша няколко пъти, а той стоеше неподвижно, втренчен в чашата с падналото в нея капаче. После Ивон попита:
— Често ли го правиш?
— Кое?
— Да удряш. Когато не ти изнася.
— Някога да съм те удрял?
— Не, но каза…
— Казах. И ти ме послуша. Сега всичко е наред.
— Ами ако не те бях послушала?
Сега Стафан изглеждаше напълно спокоен и Ивон се отпусна, свали ръце. Той ги взе в своите, целуна ги нежно.
— Ивон… Хората трябва да се слушат.
Наляха чая и го изпиха в хола. Стафан реши да подари на Ивон нов чайник. Тя попита за издирването в гората Юдарнскуген и той й разказа. Ивон всячески се опитваше да държи разговора далеч от темата, но най-накрая се стигна до неизбежния въпрос.
— Къде е Томи?
— А… не знам.
— Не знаеш ли? Ивон…
— Ами у някой приятел.
— Хм. Кога ще се прибере?
— Не, мисля че… май щеше да преспи. Там.
— Там?
— Да, у…
Ивон запрехвърля в главата си онези приятели на Томи, чиито имена знаеше. Не искаше да излезе, че не знае къде ще нощува синът й. Стафан много държеше на родителската отговорност.
— … у Робата.
— Робата? Това ли е най-близкият му приятел?
— Да, вероятно.
— Робата кой?
— … Алгрен, защо? Да не би да го…
— Не, просто си мислех.
Стафан взе лъжицата си, почука по чашата. Крехък звън. Той кимна.
— Хубаво. Не, чуй ме… мисля, че трябва да се обадим на този Роба и да помолим Томи да се прибере за малко. Искам да говоря с него.
— Нямам номера.
— Добре де… Алгрен. Сигурно знаеш къде живее? Ще го намерим в телефонния указател.
Стафан стана от дивана, а Ивон прехапа долната си устна, усещаше как реди лабиринт, от който все по-трудно можеше да излезе. Той взе указателя с местните телефони и застана насред хола, разлисти го, забъбри:
— Алгрен, Алгрен… Хм. На коя улица живее?
— Ъъ… улица Бьорнсон.
— Бьорнсон… не. Там няма Алгрен. Но има един тук, на улица Ибсен. Възможно ли е да е той?
Тъй като Ивон не отговори, Стафан заби пръст в страницата и заяви:
— Мисля все пак да пробвам с този. Сигурно Роберт му е името, а?
— Стафан…
— Да?
— Обещах му да не казвам.
— Сега вече нищо не разбирам.
— На Томи. Обещах му да не казвам… къде е.
— Значи не е у Робата?
— Не.
— Къде е тогава?