Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
… отваря очи и вижда размазано русата коса, сините очи като далечни горски езера. Вижда купата в ръцете на мъжа, купата, която той вдига до устата си и пие. Вижда го как затваря очи, най-накрая затваря очи и пие…
Минава много време… Безкрайно време. Заключили са го. Мъжът го хапе. И пие. Хапе. И пие.
После нажежената пръчка стига до главата му и всичко порозовява пред очите му, той се дръпва от въжето и пада…
Ели подхвана Оскар, когато той залитна назад. Държеше го здраво в обятията си. Оскар се хвана за това, което намери, за тялото пред себе си, прегърна го с всичка сила, огледа се объркано.
Спокойно!
След миг пред очите на Оскар се очерта фигура. Тапетът. Бежов, с бели, почти невидими рози. Той го позна. Тапетът в хола. Беше в хола, в техния с майка му апартамент.
В прегръдката му беше… Ели.
Момче. Приятел. Да.
На Оскар му се гадеше, виеше му се свят. Освободи се от прегръдката и седна на дивана, огледа се отново, сякаш да се увери, че се е върнал, че не е… там. Преглътна, направи му впечатление, че съвсем ясно помни всяка подробност от мястото, което току-що бе посетил. Беше като истински спомен. Нещо, което му се е случило, и то наскоро. Забавния, купата, болката…
Ели коленичи на пода пред него, притиснал ръце към стомаха си.
— Извинявай.
Точно като…
— Какво стана с мама?
Ели го погледна с недоумение, попита го:
— Имаш предвид… моята майка?
— Не… — Оскар замълча, представи си мама долу при потока, плакнеше дрехи. И това не беше неговата майка. Изобщо не си приличаха. Той потърка очи: — Да. Именно. Твоята майка.
— Не знам.
— Те да не са…
— Не знам! — Елиас притисна ръце към стомаха си така силно, че кокалчетата му побеляха, раменете му щръкнаха. После се отпусна, каза с по-мек тон: — Не знам. Извинявай! Извинявай за… всичко. Не исках ти да… не знам. Прости ми! Беше… тъпо.
Ели беше копие на майка си. По-слаб, по-млад, по-свеж, но… копие. След двайсет години сигурно щеше да изглежда по същия начин като жената при потока.
Само че няма. Ще си изглежда точно както сега.
Оскар въздъхна уморено, облегна се на дивана. Твърде много му се насъбра. Главоболие пулсираше в слепоочията му. Твърде много. Ели стана.
— Ще си тръгвам.
Оскар подпря главата си с ръка, кимна. Нямаше сили да възрази, да измисли какво да направи. Ели свали халата и Оскар отново мярна слабините му. Сега видя, че на бледата кожа имаше светлорозово петно, белег.
Как тогава… пикае? Или може би не…
Нямаше сили да попита. Ели клекна до торбичката, развърза я и започна да вади дрехите си. Оскар каза:
— Може да вземеш нещо мое.
— Няма проблем.
Ели извади карираната риза. Тъмни петна върху светлосиньото. Оскар се надигна. Главоболието бучеше в слепоочията му.
— Стига глупости, вземи…
— Няма проблем.
Ели започна да си облича окървавената риза и Оскар се ядоса:
— Ама гаден си, не разбираш ли? Гаден си.
Ели се извърна към него с ризата в ръце.
— Така ли мислиш?
— Да.
Прибра я в торбата.
— Какво да взема тогава?
— Нещо от гардероба, каквото искаш.
Ели кимна, влезе в стаята на Оскар, където беше гардеробът, а Оскар се свлече странично върху дивана и притисна слепоочията си с ръце, сякаш ги държеше да не се пръснат.
Мама, майката на Ели, моята майка, Ели, аз. Двеста години. Бащата на Ели. Бащата на Ели? Онзи, дето… Онзи.
Ели се върна в хола. Оскар понечи да попита, но спря, щом видя, че е с рокля. Съвсем избеляла жълта лятна рокля на малки бели точици. Една от роклите на майка му. Ели я разглади с ръка.
— Добре ли е? Взех тази, изглеждаше най-износена.
— Ама това е…
— После ще я върна.
— Да. Да, да.