Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Изтича ми кръвта.
Да. Болката се усили. Ръката му започна да се схваща; вече не усещаше устните, а само изсмукването и как кръвта му…
Изтича.
Уплаши се. Искаше да спре това. Много болеше. В очите му напираха сълзи, отвори уста да каже нещо… не можа. Не съществуваха думи, които… Изви свободната си ръка към устата, притисна свития си юмрук към устните. Усети рулото банкноти. Захапа го.
21:17, неделя вечер, Енгбюплан:
Забелязан е мъж пред фризьорския салон. Опрял лице и ръце на витрината. Изглежда изключително пиян. Петнайсет минути по-късно на мястото пристига полиция. По това време мъжът вече е изчезнал. По стъклото не се забелязват поражения, единствено следи от кал и пръст. В осветената витрина има снимки на момчета — фризьорски модели.
— Спиш ли?
— Не.
Полъх на парфюм и хладина, майката на Оскар влезе в стаята му, седна на ръба на леглото.
— Всичко наред ли е?
— О, да.
— Какво прави днес?
— Нищо особено.
— Видях вестниците. На масата в кухнята.
— Ъхъ. — Оскар се зави по-плътно с юргана, престори се, че се прозява.
— Спи ли ти се?
— Мм.
И вярно, и не. Беше уморен, чак главата му бучеше. Искаше само да се свие под юргана, да запечата всички входове и изходи и да не излиза преди… преди… Но да му се спи — не, не му се спеше. А и дали щеше да спи сега, след като е заразен?
Чу майка си да пита нещо за баща му, и каза „добре“, без да знае на какво отговаря. Тишина. После майка му въздъхна дълбоко.
— Миличък, какво ти е? Нещо да направя за теб?
— Не.
— Но какво ти е?
Оскар зарови лице във възглавницата, издиша и носът, устата, устните му се затоплиха и навлажниха. Не издържаше. Много му тежеше. Трябваше да сподели с някого. Измънка във възглавницата:
— … ааеъ…
— Какво каза?
Повдигна глава от възглавницата:
— Заразен съм.
Ръката на майка му го погали по главата, по врата, надолу по гърба и юрганът леко се изхлузи.
— В какъв смисъл зара… ама ти си с дрехите!
— Да, аз…
— Чакай. Топъл ли си? — тя допря студената си буза до челото му. — Та ти имаш температура. Стани! Трябва да се съблечеш и да си легнеш като хората. — Вдигна се от леглото, разтърси го лекичко за рамото. — Хайде! — Пое си въздух, замисли се. После смени тона: — Добре ли се обличаше у баща си?
— Даа. Не е от това.
— С шапка ли излизаше?
— Даа. Не е това.
— А какво е тогава?
Оскар пак притисна лице във възглавницата, прегърна я и каза:
— … еанааммир…
— Оскар, какво казваш?
— Ще стана вампир.
Пауза. Палтото на майка му изшумоля тихо, когато тя скръсти ръце на гърдите си.
— Оскар. Стани. Съблечи се. И пак ще си легнеш.
— Ще стана вампир.
Дишането на майка му. Остро, ядосано.
— Утре собственоръчно ще изхвърля всичките тези книги.
Издърпа юргана му. Той се надигна, съблече се бавно; избягваше да гледа към майка си. Пак си легна и тя го зави.
— Искаш ли нещо?
Той поклати глава.
— Да премерим ли темп…
Оскар поклати глава по-енергично. Погледна майка си. Тя се бе навела над леглото, опряла ръце на коленете си. Изучаващи, угрижени очи.
— Нещо да направя за теб?
— Не. Да.
— Какво?
— Не, нищо.
— Кажи де!
— Може ли… да ми разкажеш приказка?
На лицето на майка му се мярнаха мъка, радост, безпокойство, лека усмивка, угрижена бръчка. Буквално за секунда. После тя каза:
— Ами не знам приказки. Но… мога да ти прочета някоя, ако искаш. Ако имаме книга… — погледна към полицата над главата му.
— Не, няма нужда.
— Напротив, с удоволствие…
— Не. Не искам.
— Защо? Нали каза…
— Не. Не искам.
— Ами… да ти изпея ли нещо?
— Не!
Майка му сви обидено устни, после реши да не се сърди, понеже Оскар беше болен, каза му:
— Може да измисля някоя приказка, щом…
— Не, няма нужда. Спи ми се.
Тогава тя му пожела лека нощ и излезе от стаята. Оскар лежеше с широко отворени очи, гледаше към прозореца. Опита се да почувства дали… не се превръща. Не знаеше как би трябвало да се усеща. Ели. Как ли всъщност… е станал?