Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Тихо, Сузан — кротко каза Флорънс.
— Какво пък, мис Флой! — отвърна мис Нипър, така пламнала от възмущение, че още по-малко от друг път обръщаше внимание на точките в изречението. — Нищо не мога да направя, той наистина е син и докато съм християнка, макар и непретенциозна, или ще имам приятели с естествен цвят, или никакви.
От казаното по-нататък стана ясно какви сведения бе събрала тя отдолу — мисис Чик предложила майора за придружител на мистър Домби и след известно колебание мистър Домби отправил към него покана.
— Представете си, разправят, че ТОЙ щял да внесе разнообразие! — продума на себе си мис Нипър с безгранично презрение. — Ако той ще внася разнообразие, предпочитам тогава монотонността.
— Лека нощ, Сузан — каза Флорънс.
— Лека нощ, моя скъпа, мила мис Флой.
Състрадателният й тон докосна струна, толкова често болезнено засягана, макар болката никога да не се проявяваше в присъствието на Сузан или на когото и да било друг. Когато остана сама, Флорънс опря глава върху едната си ръка, притисна другата към натежалото си от мъка сърце и се отдаде изцяло на своята скръб.
Беше дъждовна нощ и капките тъжно и уморено почукваха и се стичаха по стъклата. Вятърът унило духаше и обгръщаше къщата със стенания, сякаш се терзаеше от болка или печал. Потръпващите дървета издаваха пронизителен звук. Тя седеше и плачеше, а времето течеше и камбаните навън мрачно удариха в полунощ.
На години Флорънс беше почти дете — още ненавършила четиринадесет — и такъв самотен и страшен час в огромната къща, където Смъртта съвсем наскоро бе причинила жестоко опустошение, би навеял и на по-възрастен човек смътни мисли за ужасни неща. Но невинното й въображение бе до такава степен обладано от едно-единствено чувство, че то изключваше всичко друго. Съзнанието й изцяло беше погълнато от любов — неспокойна любов наистина и отритната, — но непрестанно насочена към баща й.
Почукването на дъжда, стенанията на вятъра, поклащането на дърветата, тържественото биене на часовниците не бяха в състояние да разсеят това единствено чувство или да притъпят силата му. Нейните спомени за скъпото умряло момче — а те никога не я напускаха — се сливаха с това чувство в едно цяло. Ох, да бъде отблъсната, така забравена, никога да не е съзирала баща си и да не се е докосвала до него от онзи час насам!
Тя не можеше да си легне, бедното дете, и оттогава досега никога не си бе лягала, без нощем да отиде на поклонение пред вратата му. Странна и тъжна гледка би било да се види как тя безшумно се прокрадва в гъстия мрак надолу по стъпалата, как с разтуптяно сърце и невиждащи очи, със свободно и небрежно разпусната коса спира пред вратата и допира до нея отвън мократа си от сълзи буза. Но нощта скриваше всичко и никой нищо не усещаше.
Веднага щом докосна вратата тази вечер, Флорънс забеляза, че тя е отворена. За първи път тя бе отворена, макар и едва открехната, и вътре светеше. Първоначалната реакция на плахото дете — и то се поддаде на нея — бе незабавно да се оттегли. А следващата — да се върне обратно и да влезе, поради което тя нерешително се поспря на стълбището.
Въпреки че пролуката бе съвсем тясна, отворената врата събуждаше надежди. Окуражително бе да се види идващият отвътре лъч светлина, прокрадващ се през тъмния мрачен вход и хвърлящ бледа ивица върху мраморния под. Почти без да съзнава какво върши, тя се извърна, тласкана от напиращата в нея любов, и с леко вдигнати и разтреперани ръце, крадешком влезе вътре.
Баща й седеше посред стаята на старата си маса. Той бе подреждал документи и унищожавал други и ненужните останки лежаха пред него. Едри капки дъжд се стичаха по прозорците в предната стая, където той толкова често бе наблюдавал като бебе бедния Пол, и отвън долитаха тихите жалби на вятъра.
Но той не ги чуваше. Седеше, забил поглед в масата, така потънал в мисли, че далеч по-тежък вървеж от леките стъпки на дъщеря му не би могъл да привлече вниманието му. Лицето му бе извърнато към нея. На мъждивата светлина и в изнурения час то изглеждаше изпито и измъчено. Наоколо го обгръщаше безпросветна самота и това пробуди жал в душата на Флорънс.
— Татко! Татко! Проговори ми, скъпи татко!
Той се стресна от гласа й и скочи от стола си. Тя бе съвсем близо до него, с протегнати ръце, но той се дръпна.
— Какво се е случило? — строго попита бащата. — Защо си дошла тук? От какво си се изплашила?