Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Ако нещо я бе изплашило, то това бе лицето му, обърнато към нея. Пламенната любов в сърцето на малката му дъщеря застина и тя стоеше и го гледаше като вкаменена.
Върху това лице нямаше и следа от нежност или съчувствие. Не се забелязваше никакъв проблясък на интерес, родителско чувство или жалост. То промени израза си, но по друг начин. Предишното безразличие и студена сдържаност отстъпиха място на нещо друго, какво точно, тя никога не разбра и не се опита да разбере, но въпреки всичко усети цялата му сила и го почувствува добре, без да знае какво е — то сякаш хвърли сянка върху главата й.
Дали той съзря пред себе си съперницата на сина си, спечелила здравето и живота? Дали видя в нея своята собствена съперница, спечелила любовта на сина му? Дали безумна ревност и уязвена гордост отравяха нежните спомени, поради които би трябвало да я обича и тя да му е скъпа? Възможно ли бе да изпитва злоба, като я гледа така красива и преизпълнена със сили, и се сеща за малкото си момче?
Флорънс не си мислеше за подобни неща. Но любовта мигновено усеща кога е отритната и безнадеждна. И докато стоеше и се взираше в лицето на баща си, надеждата напълно я напусна.
— Питам те, Флорънс, изплашила ли си се? Случило ли се е нещо, че идваш тук?
— Дойдох, татко…
— Въпреки забраната ми. Защо?
Флорънс почувствува, че той съзнава защо — то бе ясно изписано на лицето му, и тя отпусна глава върху ръцете си с едно проточено тихо ридание.
След години той щеше да си спомни за това ридание в стаята му. То се стопи във въздуха, още преди мистър Домби да е нарушил мълчанието. Той смяташе, че моментално го е забравил, но то заседна в съзнанието му. След години той щеше да си спомни за него.
Той я хвана за ръката. Пръстите му бяха студени, безжизнени и едва я докосваха.
— Струва ми се, че си уморена — рече той, взе лампата и я поведе към вратата — и ти е нужна почивка. На всички ни е нужна почивка. Върви, Флорънс. Бълнувала си нещо.
Това, за което бе бълнувала, приключи — бог да й е на помощ — и тя чувствуваше, че повече няма да го изпита.
— Ще стоя тук да ти осветявам стълбите. Нагоре цялата къща принадлежи на теб — бавно рече баща й. — Сега ти си господарката. Лека нощ!
Все така закрила лице, тя изхлипа, отвърна: „Лека нощ, скъпи татко“ и безмълвно се заизкачва. Веднъж се обърна, сякаш искаше отново да се върне при него, но се страхуваше. За миг й мина тази мисъл, твърде безнадеждна, за да й се придава значение. А баща й стоеше там, осветявайки пътя, суров, неотзивчив, неподвижен — докато трепкащата рокля на прелестното му дете се скри в мрака.
След години той щеше да си спомни за това ридание. Дъждът, който чука по покрива, вятърът, който стене отвън, навярно предвещават такова нещо с печалните си звуци. След години той щеше да си спомни за него.
Последния път, когато я бе наблюдавал от същото място как върви нагоре по стълбите, тя носеше на ръце братчето си. Този спомен не събуди в сърцето му нежност към нея, а още по-голяма суровост и той влезе в стаята си, заключи вратата, седна на стола и заплака за починалото си момче.
Диоген бодърствуваше на своя пост и очакваше малката си господарка.
— Ох, Дио! Ох, скъпи Дио! Обичай ме заради него.
Диоген вече я обичаше заради нея самата и не се стесняваше да й засвидетелствува това. И така, той се държа извънредно нелепо, като тромаво описа в преддверието най-разнообразни скокове, а накрая, когато бедната Флорънс най-сетне заспа и й се присъниха румените деца от отсрещната къща, той с драскане отвори вратата на спалнята й, направи от постелята си възглавница, опъна се върху пода, доколкото му позволяваше синджирът, с глава, обърната към Флорънс, и като я гледаше лениво, отдолу нагоре, с крайчеца на очите си, примигвайки непрестанно, той самият заспа и в съня си, видял своя неприятел, дрезгаво излайваше.
Глава XIX
Уолтър заминава
Дървеният мичман пред вратата на майстора на корабни уреди, както би могло да се очаква от такъв коравосърдечен малък мичман, какъвто бе той, остана напълно безучастен към заминаването на Уолтър дори когато изтичаше и последният ден от пребиваването на момчето в гостната отзад. С квадрант на кръглото си черно копче, служещо му за око, заел старата си поза на неизтощима бодрост, мичманът показваше в най-изгодна светлина миниатюрните си панталонки и погълнат от научни изследвания, не проявяваше интерес към хорските грижи. Това създание до такава степен зависеше от външните обстоятелства, че в сухо време се покриваше с прах, в мъглив ден се обсипваше с дребни сажди, в дъждовен ден зацапаната му униформа отново грейваше за кратко, а в зноен ден се изприщваше, но иначе бе безчувствен, неотстъпчив, самодоволен мичман, потънал в собствените си открития и толкова малко занимаващ се с това, което става около него на земята, колкото Архимед при обсадата на Сиракуза63.
63
При обсадата на Сиракуза Архимед, великият гръцки математик, така бил потънал в математически изчисления, че изобщо не забелязал боя, който се водил около него.