Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Ама че лудост! — каза Джоузефин и добави разпалено: — Това е пълно безумие! Баща ми трябва съвсем да е откачил. Скоро ще почне да си скубе косите и да си въобразява, че е Наполеон или нещо подобно.

— Не — развеселена се намеси мисис Брей, когато мисис Пери почервеня. — Може би е права. Може би Джордж наистина е откачил — за моя мъж съм сигурна, че е откачил. От войната.

Но всъщност не й беше весело; тя мислеше, че Джоузефин заслужава бой с пръчки.

Разговаряха за Антъни Харкър, връстник на по-голямата сестра на Джоузефин.

— Божествен е — намеси се Джоузефин, не грубо, защото независимо от случилото се преди малко тя не беше груба; дори рядко правеше впечатление на много приказлива и понякога се възмущаваше, когато някой проявяваше неблагоразумие. — Той е абсолютно…

— Много го харесват. Лично аз не намирам нищо особено в него. Изглежда ми доста повърхностен.

— О, не, мамо — каза Джоузефин. — Нищо подобно. Всички казват, че е личност със силен характер, което едва ли може да се каже за повечето от днешните загубеняци. Всяко момиче би било щастливо да го пипне. Аз бих се омъжила за него веднага.

Досега тя никога не беше мислила за това; всъщност тези думи й бяха хрумнали, за да изрази чувствата си към Травис де Копет. Когато скоро след това поднесоха чая, тя се извини и се прибра в стаята си.

Къщата им беше нова, но семейство Пери далеч не бяха нови хора. Те принадлежаха към чикагското висше общество, бяха доста богати и съвсем не от необразованите, които често се срещаха през 1914 година. Но Джоузефин, без да го съзнава, бе една от първите от поколението, на което беше съдено да бъде „изтървано“.

Докато се преобличаше в стаята си, за да отиде у Лилиан, тя си мислеше за Травис де Копет и за това как предишната нощ се прибра с колата му от бала у Дейвидсънови. Върху смокинга си Травис бе облякъл свободна синя пелерина, останала му от някакъв старомоден чичо. Той беше висок и слаб, танцуваше съвършено, а очите му често биваха описвани от неговите връстнички като „много тъмни“ — на възрастните по-скоро им се струваше, че се тъмнееха от синините, които вероятно получаваше заслужено всяка нощ; областта около очите му беше толкова морава, кафява или алена, че те бяха първото нещо, което човек забелязваше от лицето му, и ако не бяха белите му зъби, щеше да бъде и последното. Също като Джоузефин, и той беше нещо ново. По това време в Чикаго имаше много нови неща, но за да не се раздвоява интересът към нашия разказ, ще отбележим, че Джоузефин беше най-новото.

Като се облече, тя се спусна по стълбите и през една странична врата, която се отваряше безшумно, изскочи на улицата. Беше октомври и острият вятър я понесе по пътя й под голите дървета, край къщи със студени ъгли, край ледени пещери, каквито бяха входовете по улиците в жилищния район. От този миг до април Чикаго става домашен град, където, ако влезеш в някоя врата, ти се струва, че се намираш в друг свят, защото студът от езерото е враждебен, но не е като истинския северен мраз — той само подсилва ефекта от това, което става зад стените. Вън от домовете няма музика, няма любовни срещи на открито и даже в богатите времена разкошът, който се придвижва в лимузини, не толкова възхищава, колкото озлобява пешеходците по тротоарите. Но домовете са изпълнени с дълбока, топла тишина или пък с радостен шум от песни, сякаш хората вътре измислят разни неща като например нови танци. В общи линии това е, което се има предвид, когато хората казват, че обичат Чикаго.